|
|
 Разходка из "Езерната градина" 21:30 |
|
|
НА ЛОВ ЗА МИСТИЧНИ БИЗОНИ В КОРИДОРИТЕ НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ |
Само аз и тя знаехме, че обитават вентилатора на климатика от втория етаж – стая 212. Понякога надничаха от изреченията на русокосата секретарка, която ни поздравяваше дружелюбно след всяко заседание във вторник. Веднъж дори се случи да ме повикат ненадейно, тъй като колежката от съседната стая се бе натъкнала на отпечатъците им в много важен министерски документ.
Въпросната хартийка бе безжалостно фризирана и изкуствено напомпана с бедра, достигащи заплашително до сливиците на битието. То се задушаваше от тази прекомерна еротика и принуждаваше главните секретари да носят всяка сутрин кофички с пясък в кабинетите си, за да се поровят малко с пластмасовите си лопатки и да избягат от прекомерната игра на възрастни, която, както изглежда, бе побъркала всички ни. Абсурдът бе стигнал до там, че се получаваха неясни съобщения за готвени терористични актове и глобални политически кризи, предизвикани от загадъчното свързване на метана с някаква нова химическа субстанция. Две седмици по-рано, някакъв професор от Масачузетския университет бе изнамерил формула за отделянето на специфичен стомашен газ, който е в състояние да приспи всички присъстващи в радиус от 2 метра. Идеята бе, че ударен отряд от около 30 подкупни пръдльовци с журналистически карти би могъл да постави в шах евентуалните членове на високопоставена държавна делегация от могъща съюзническа страна – примерно, по време на пресконференция, посред бял ден. За останалото се сещате сами, предполагам... /Все пак за лаиците ще кажа, че метанът е основен компонент в сместа избухливи газове, получаващи се вследствие на преяждане с боб/.
И така, въпросната нецензурна хартийка трябваше да бъде гласувана от министрите, често откривани от нас в джобовете ни, докато се хилехме ужасно срещу огледалата в тоалетната - в моментите на кратка еуфория, следваща физиологичното просветление и тоталната пикочна и чревна нирвана. Отпечатъците на копитата им разместваха запетайките и променяха пунктоацията на текстовете до неузнаваемост. Жените от отдела получаваха преждевременни хормонални пристъпи – месечният им цикъл се превръщаше в една безкрайна вакханлия, забременяваха тайнствено, прелиствайки бюлетините с тайни политически речи и информация за хранителния режим на океанските риби, мистичните саламандри и рисуваните жирафи от детските книжки.
Никой не подозираше истината. Само аз и тя. Пълната лелка от втория етаж. Вентилаторът на климатика струеше хлад и подозрителност из цялото помещение. Бяха ни поставили трудна задача. Трябваше да подпомогнем мозъчния тръст на отдела с няколко бързи метафорични изстрела на мозъчните неврони точно в целта. Обсъждахме различните тоналности на загадъчното покашляне в една от бъдещите речи на министър-председателя. Въпросът бе дали да се изкашля дълго, така, че сякаш от устата му да излиза тялото на въображаем амазонски питон, разобличаващ безмилостно жалките афери на администрацията от втория ешалон... или пък покашлянето да е косо и бързо като скокове на кукушинек из перата на заспиваща и доволна кокошка. Знаехме, че от нас не зависи нищо, но бяхме виждали бизоните да изскачат с въздушните си тела и глави от сянка – излизаха от вентилатора на климатика и беснееха почти невидими из коридорите на втория етаж.
Главният редактор на най-тиражния таблоид “Птут”, г-н Кокошо Кокошев, бе в основата на нашите жалки машинации, в които се разхождаха орангутани, питони и малки птичи бълхи: името му и активното му занимание с истории за несъществуващи бизони ни подтикваха подсъзнателно да търсим въпросните бозайници на най-неочаквани места, дори когато си давахме вид, че мислим за невинни или пълни с дълбок смисъл покашляния и намеци от страна на министър-председателя. Но колкото и да бе виновен за обхваналата ни ловна треска, г-н Кокошев бе нещо напълно различно от идеята за нашите северо-американски чифтокопитни, които подозирам, по-скоро подхранвахме с носталгията на приключенските романи от отминалите юношески дни.
Колежките сменяха полите си като нетрайната материя на какавидени пашкули. Ухилените и възслаби чиновници всяка сутрин потичваха със сериозен вид по коридорите, надявайки се тайно да открият под дебелите им червени килими своите любими анимационни герои, които да ги отведат в царството на вечното забавление и избавление от скуката – някъде из белите прерии на стените в мълчаливите и изпотени стаи на учрежденията.
Легендите за бизоните от климатика на втория етаж се носеха още известно време в колективното ни въображение. Тоест в това на колежката и моя милост.
Веднъж дори имах шанса да хвана един от тях за опашката, докато правеше величествен скок от вентилатора на охладителната машина към деколтето на русокосата секретарка, току-що донесла ни папки с нови министерски директиви. Бизонът бе могъщ като вятър и, докато се усетим, той нахлу с тропот под бикините й. Тя, разбира се, нищо не заподозря: отново имахме оперативка, касаеща липсващите запетайки и разместените изречения незнайно от кого /аз знаех – от министрите в джобовете ни, когато се хилим ужасно срещу огледалата в тоалетната/, оказах се на пода , вкопчил се отчаяно за опашката на бизона, русокосата красавица извади червилото си, някои каза: “егаси жегата”, бизонът изчезна, кълна се – бе студено като есенна нощ, обърнах се към бюрото си, машинално отворих чекмеджето. Оттам излезе симфоничен оркестър от около 15 миниатюрни човечета. Същите като онези, които населяваха джобовете ни... егаси, що ли ви разказвам всичко това....
|
23 Март 08, 21:30
 Коментари (0)
|
|
