|
|
 Разходка из "Езерната градина" 21:31 |
|
|
КНИГАТА |
КНИГАТА
В светлината на лятото
разлиствам страници,
белеещи като стада овце
в синеещите длани на небето;
овчарят-слънце с ефирната си гега
от снопове лъчи
чертае невидимите линии на живота,
по които мастилените букви,
лепкави и тъмни,
като катранени вълчици
се спускат в кошарите на тишината
и впиват острите си зъби
във мозъчните клетки:
така изплуват стихове,
несъществуващи луни
и мисли като китове,
заседнали безпомощно по бреговете сини
на мойте ириси.
В дълбоките небесни длани
разлиствам Книгата,
която е почти като света,
но не е този свят,
а нещо друго.
Понякога си мисля,
че вече съм Я чел,
а после осъзнавам,
че едва сега
започвам да Я пиша...
Книгата, която ме чете,
дълбоко от ирисите ми се лее,
ручей от звезди
по склоновете стръмни
на тъмнината и съня.
ЖЕНА
Плитка от тъмни непроницаеми води
очертава млечния овал
на лице, което се разпада
при досега със светлината...
Копринена походка по перваза,
вятърът оставя писмена от скреж
по роклята й
невидима в стъклата на прозорците.
Когато хвърляш въдица
в светлината на звездите,
отразени в локвите,
усещаш голотата й:
като потъване в кладенец,
чието дъно е тъмното небе....
КОТЕШКА СУТРА
Котараците минават през стените на къщите.
Покачват се по върховете
на дървесните сенки
и скачат в слънчевите ириси,
разлети по тухлените зидове,
сякаш са пухени завивки
от блестяща и безплътна материя.
Опашките им се издигат
като мачти на кораби,
когато потъват в слънчевите ями
и се оказват от другата страна на стените.
Мустаците им са весла,
които ги теглят към топлия сумрак
на сънищата,
а къщите, в които влизат
през слънчевите петна под прозорците,
се люлеят като стълби от лунни лъчи,
водещи ги през лабиринтите
от илюзии
към следващото прераждане.
ТА-ТА
От изток светлината е най-дълбока,
когато морето приижда
от шлюзовете на мозъчните клетки
и блестящи гущери снасят
ослепителни яйца от думи
по тъмните стени на паметта,
черупките им се пропукват,
снопове лъчи, праисторически влечуги,
полазват дръжката на звездния камшик.
Свистят ударите му по гърба на непознати зверове
от срички и сложни уравнения;
между устните езикът тегли водна колесница
и се мята между белите цветя на зъбите…
още миг
и ще изплуват боговете,
бодливи фонетични знаци:
„мама“, „гу-гу“, „ичам“, „тата“…
Започвам да говоря.
ЕРОТИЧНО
1.
Воденичните камъни между бедрата й
поглъщат светлината
на пшеничните снопове:
мъзга от полюшващ се въздух
се стели от тъмнината на нейните нощи.
2.
Златното сияние на житото
като зъб на акула
пронизва долапа й
с шепот на лековити билки:
мараня и скрибуцане на побеснели щурци
(езикът й се впива в ташаците на лятото).
3.
Вкусна е светлината
и пари като нажежен до червено змей:
плува тялото във друго тяло,
в бездънен кладенец от потънали слънца.
4.
Когато зърното се смила,
гърдите й са земното притегляне:
звезден прах се стели по завивките,
брашното на погачата
има вкус на изгряваща луна.
* * *
Откъсната струна на цигулка
осветява деколтето
на огромна каменна жена,
която спи…
Оголен светещ нерв на звяр от тъмнина
се люлее между хълмовете.
Мълния. Гърдите й
повдигат неусетно топлото небе
до границите на събуждането.
Миглите й от дървета леко се притварят.
Излизат хлъзгави стада
от черни риби,
хранещи се с огнени звезди…
Развиделява се.
ТРИСТИШИЯ
* * *
От сълзите си изплетох
сребърни пантофки,
за да стъпваш по лунните лъчи...
* * *
По слънчевите струни
отеква зеленото на един
огледален, майски бръмбар...
* * *
Усмивката на Старицата
е крехко кокиче...
което откъснах.
* * *
Снежинки –
прахът на мъртвите
небесни ангели.
* * *
Сън сред есенния дъжд –
златистите одежди на дръвчето
се покриха с ябълкови цветове.
* * *
Птица. На здрачаване
призрачният силует на чаплата
потъва в мастилото на Залеза.
Как се пише поезия
Мастило от ярко падащи звезди
изпълва със златисто сияние
тъмно-синята тетрадка
на твоето мълчание.
Страниците й горят в тристишия
от разцъфнали дървета.
Луната като ябълка засяда в гърлото ти.
Въздухът се изпълва със сладко предчувствие.
Време е сричките като светещи хлебарки
да излязат от леговищата си,
да лумнат бенгалските огньове,
и екстазно-снасящи кокошки
да изхвърлят като нажежени гюлета
идеално кръгли думи
в гушите на метафизични пеликани,
които да говорят.
* * *
Чий е този глас?
Аромат на портокалово дърво
от въздушните й стъпки
ласкаво звънти,
синята прозрачност се излива
и от косите й се стели
слънчева материя .
Бездънна светлина
извайва сочни плодове
и ги разсипва тихо
в деколтетата на мебели
от звездни нощи...
Някой я очаква.
Чий е този глас?!
* * *
Между миглите на въздуха
морето хвърли своята одежда
от вода
и показа крехката прозрачност
на сухата си кожа
после потърси
пътека в простора
и влезе в клоните на един кипарис
когото погали с дъха си
и нежно целуна....
* * *
Болниците с рижави коси
са меки и прозрачни...
Те даряват болните
със щастие от което се умира.
Бяло
Бялата кобила препуска
през тунелите на мозъчните клетки.
Черната й грива рисува тъмнината
по белите ливади –
кожата на въображаема жена,
която плува в небето под клепачите.
Ръцете й от млечен мрак
се разтварят като водни лилии.
Венчелистчетата им
съвпадат с миглите,
когато се събуждам.
Взирам се.
Кобилата изскача от устата ми.
Чаплата
Пия от нектара на сенките
и от виното на огъня,
пия от плясъка на твоите криле,
Божествена Кралицо...
Осанкатата ти крехка
ми напомня
за очарованието на пейзажа,
когото вятърът довея,
а луната – посребри.
De Profundis
Широко отворена уста на дънна риба,
отворени широко,
очите ми поглъщат светлината,
едва сега съзирам облаците,
отдолу червеникавата глина на града
е като люспите на дракон,
слял се с островното плато;
широко отворена уста
на дънна риба – очертанията на крепостта,
аленееща като засъхналата кръв
на древен войн,
червеникавата глина на града
се рони тихо,
почти безкрайното примигване
на моите клепачи я приспива,
сякаш времето се свива
в слънчевия диск,
пламтящ под слепоочията,
отворени широко
очите ми проникват през стените:
нетрайната материя
/губеща се за секунди/
на хората облечени
във бели туники;
пъстротата на тържищата
като шарките на папагал
от цветен пясък
/за миг изтрит
от вятъра нехаен/;
луната в зениците на чайките
/изгубила се в утринта/;
виденията на татуирания жрец
разговарящ с боговете
и от лунната паница
сипещ свойте дарове;
писанията на книжовника
и йероглифите му
като живи птици…
Устата се затваря глухо
като резе на древна порта,
видяна във съня,
настъпва краткотраен мрак,
в душата си усещам
белотата на стените
в стаята, в която съм затворен;
зловоние на хлорна вар,
на мъжка пот
и бобени пръдни,
новобрански център, Ямбол, юли 2000;
небето е огромно
през прозореца отсреща,
в друга стая
безкрайна като светлината
очите ми проглеждат,
там островът и червенеещият град
са леки като бриза
и песента на славея,
когото си представям;
една триера
безплътна като лунна нощ
се врязва в бреговете,
устата се отваря,
потъвам във тунела
до следващата утрин,
до живота следващ;
люспите проблясват като мисъл,
като недовършена поема,
впива звездната си котва
в хълмовете платноходът,
очите се затварят,
когато се събудя…
кой ли ще съм аз ?
Синият господин прекосява бялото платно,
все още недокоснато от четка на художник:
Този син
господин
( с наметало
от мокри звезди
и тропически сънища)
прекосява платното на Времето
и влиза в стаята
на голите
и похотливите жени
( с погледи нахапани от насекоми,
с отворени усти,
и нежни приказно-красиви кожи)...
Този син
господин
( с наметало
от мокри звезди
и лунна вода)
вади мънички думи
от своите джобове –
мънички
слънчеви думи
от свойта душа:
подарява ги
на голите дами
и те проговарят...
* * *
Преливат устните от чашата на твоята усмивка.
Разлива се сок от светлина:
аромат на ананас по мекото небце на въздуха.
Зелените длани на юнската вечер
обгръщат портокалово дърво,
силеутът ти
цъфти.
Между бедрата ти наднича
Космоса.
Гладките очертания на вулвата
изливат Млечния път.
Ще ми позволиш ли да пиша
със светлината на звездите
по стените на твоята ладия...
там, където галактиката се превръща в бяла чапла.
Йероглифите наподобяват сенки на делфини
в портокаловия бриз
на косите ти.
Дишам от прозореца на твоята уста,
а езикът ти се плъзга
в слънчевия улей.
Сок от светлина е твоята целувка.
Статуетката на Нефертити
В залата със статуетки
В топящия се залез
В една кристална утрин
край пълноводния и тъмен Нил
Нефертити счупи
своя глинен поглед,
откъсна се от свойта статуетка
И накърми с младата си гръд
една мъртва
нощна пеперуда...
На Нефертити...
Думите, които умираха
в огнените дири на нощта,
устните, които изгаряха
в тъмнината на твоята плът,
нeбето, което се криеше
в дълбините под твойте клепачи,
и пейзажите
(тези красиви пейзажи)
на умиращи
древни градове:
извадих ги
внимателно
от тялото ти
и усетих
Танца на Смъртта...
Любовна песен
Огърлицата
I.
Окъпана в златисто-синкава прозрачност,
небесната пчела /изящна и невидима/
разтваря крехките врати от въздух,
слънчеви петна и радостен покой...
Разсъмва се. Утрото пристъпва
над морски вълни
и от очите Му бездънни
се стрелват
ята от погледи очарователни –
- завръщащи се от страните южни, птици,
чиято траектория е тънка и прозрачна
като нишката изплетена от паяче невинно и блестящо
/сякаш капка утринна роса
във уханните коси
на прекрасна островна богиня,
сякаш капка-украшение, която се отронва,
и падайки, оставя сребърната нишка
на своето безмълвие по заобления склон
на загадъчната
женска голота/...
Пробуждане
II.
Разпръсва Утрото миражите на потъналите
в тъмните Му ириси видения – и морето ласкаво
изпълва нежните Му длани
със зелени острови,
с бели облаци и феи лунно-струнни,
с люспести Прамайки и Отци прадревни –
- пазители на черните му дълбини
/ от тайни тъмни и мъдрост преизпълнени/,
с вятър
като походка тиха на девойка влюбена,
и платноходи царствени,
целите окичени с раковини-амулети
и корали алени...
Lapis animatus
III.
И Утрото, и нишката на топлите Му погледи
се смесва с пяната на морските вълни – и там,
сред отраженията във синевата на водите
опиянението Му ще изпише фините черти
на загадъчна и ослепителна
татуировка,
която за миг ще заблести във дълбините на морето,
и в душата му ще се роди – окичена със сочни
плодове-звезди – Нощта, Възлюбената,
за която дълго съм бленувал...
Обичам те.
Поема за овчаря
/в памет на дядо ми/
Този, който води стадото си сутрин рано
по пътеките от бисерна роса,
и хвърля гегата си нависоко –
- до небесните гърди
на богинята прамайка,
ще заспи честит, когато
пладнето преваля.
И ще сънува
агнета от светлина....
* * *
“Погали ме” – каза Вятърът...
И в стаята влезе Старицата
с бездънно-сините очи.
Усмивката Й бе тъй крехка
сякаш в нея плаваха пасажи
от тъмните риби на тъгата...
Хвърлих мрежите си
и улових една от тях.
Погледнах към Старицата.
Силуетът Й се преобрази
/изваян бе
от прегръдката на блатни изпарения,
от корени
и влажен мъх/...
Взрях се в рибата –
- бе сърцето Й,
огнена комета
изгубена
в бездънния мрак на нощта...
“Погали ме” – каза Вятърът.
Вече бях Старицата
с бездънно-сините очи...
* * *
Вкус на ароматно грозде
е ромонът на тази флейта
от която се разлива
златисто-слънчевото тяло
на девойката, която
по повърхността на локвата играе....
из “Съзерцания”
I.
Когато нощем заспиваш
небето рисува върху лицето ти
цветя
от утринна пара,
сънища
на пеперуди,
ликове на умиращи звезди.
II.
В галеон от лунна светлина
пътува твоята душа
затрупана
от хищни орхидеи...
На разсъмване
Сянката на Небитието
те освобождава
и ти плуваш недосегаема
в дълбините на моето мълчание.
III.
Подобно призрачна птица,
подобно усмивката на божество,
смразяваща
с мрачната си прелест,
е твоята снага,
отпечатана
във бронзовото огледало
на една забравена антична нощ.
Споменът за теб
Отвън, от шепота на снежинките
/долавям го в техните движения/
излиза прекрасната поема
на тялото ти, дочувам
топлотата на усмивката,
пъстрата загадка на твоите ириси,
зная, чувствам как твоите устни се впиват:
стената, която ни разделя...
правя сетно усилие — зная,
че снежинките не съществуват,
те са плод на мисълта ми,
в тази лятна нощ снегът е илюзия,
приспивният му шепот вледенява тялото ми,
обичал ли съм, не съм ли,
/обичам.../, впивам устни
в стъклото на прозореца,
сочни октомврийски круши, гроздов сок
и сладост - вкусна си, любов моя,
кой ли градинар ще се грижи
за клоните ти, отрупани с плод,
не съм тъжен
просто зимният вятър
вее косите ти,
и аз пия от млякото на тази нощ,
спомена за теб...
Надпис във вагон-ресторанта
Педерастите от ледената долина
пият вино и серат облаци,
защото анусите им са
философски ауспуси,
тлъсти дамски портмонета,
пълни с бели мечки,
кокаинови джуджета
и телевизионни сериали….
Гардеробът се отваря,
не се навеждайте,
пикайте прави.
|
16 Март 08, 21:31
 Коментари (0)
|
|
