|
|
 Разходка из "Езерната градина" 22:32 |
|
|
ИСТОРИЯ ЗА НАЧАЛОТО |
Буквите на този текст са люспи на змей, заспал под бялата завивка на пространството, в което се взират очите ти, когато се опитваш да прочетеш вече написаното... тук.
Бялото е и слюнката, събрала се под езика на условния тигър, миг преди да излезе от дълбините на мисълта ти и да изръмжи страховито насред килима в стаята.
Бялото е въображаем лист, късче от несътворена карта, която води към истинските координати на мястото, избрано от теб да започнеш този текст – като пишещ или просто като читател. Мястото, зейнало в разпорената кожа на бика, когато харпунът на ловеца на акули се е сринал във времето и пространството, и траекторията му се е отклонила в друга секунда и в друг свят – излязъл е от нищото и е заменил копието на бикобореца.
Бикът плува в дълбините на слънчевата светлина. От разкъсаните му артерии блика морзова азбука на бедстващи кораби. Тече лунен сумрак. Изплуват бебета от тъмнина с хриле и ципести ръце. Те диктуват поеми и съчиняват азбуки на несъществуващи езици. Но тихо, толкова тихо, че дори не ги чуваш, а само усещаш присъствието им...
Този бял сняг, върху който се отпечатват стъпките на мисълта ти, се освобождава от своята празна невинност и приема петната на дебнещите сюжетни линии. От върховете на буквите проблясват лапи и зъби от фонетичен мрак, реят се дървета от препинателни знаци, разплита се копринена нишка от женски шепот, отваря се мастилен гардероб...
Излизат непознати тела, Някой запалва светлината – отново поглеждаш надолу – пространството под написаното вече... е все още бяло. Достигнал си едва до половината на листа, а все още нищо не си казал. Обясняваш необяснимото.
Да започнем с най-простото, с леко онагледяване на възможното.
Зейналият мастилен гардероб се оказва разтворен широко прозорец, през който влиза полюшващата се и мокра до кости есенна вечер. Май, ти се пие още вино. Под завивките до тялото ти е нейното тяло. Тя спи, а ти гледаш през сумрачния прозорец. Въздухът е хладен и влажен. На малката масичка до леглото се открояват изпразнените чаши с вино. По голата й гръд все още личат пурпурните капани на зъбите ти. Тя обича да я хапеш леко и все пак болезнено, докато свършва. Заслепява те с красотата на крехките си линии.
Знаеш, че този мастилен прозорец е условен, колкото си условен и ти. Присъстваш на мястото, което няколко реда по-горе произволно нарече “рана на бик, оцелен по погрешка от харпун за акули” .
Помисли върху това. Докато мислиш ще се опитаме да изпреварим онова, което е малко вероятно да се случи, но което би се случило, ако го желаеш: жената до теб се събужда, изчуруликва някаква радостна и доволна реплика, надига се влюбено към теб... Тук е моментът да спрем. Защото, да ти напомня: “ буквите на този текст са люспи на спящ змей, бялото на листа е слюнката, събрала се под езика на кръвожаден тигър, надничащ от мозъчните ти храсталаци...”
Със всеки нов писмен знак върху листа, нараства тялото на змея, множи се нетърпението на тигъра, чиито лиги се материализират, губейки от въображаемата си белота. Да позволиш на жената да те целуне, да освободиш от капаните на зъбите си нейната реалност, означава да продължиш да пишеш, да увеличаваш размерите на чудовищата, дебнещите те от раната на бика.
Някога гигантското влечуго ще се събуди, тигърът ще изръмжи до масата ти, прастарите деца с ципести ръце ще се явят в пелените на завивките ти. Решавай сам. Аз спирам с нелепостите. Завършвам текста. Ако желаеш, би могъл да го продължиш...
Целувката се нуждае от битка с огромни твари, а липсата й е бяла празнота, като началото на белия лист... Тоест едно нищо. За да излезеш от нищото, довърши историята. Прегърни жената и я обичай, въпреки онова, от което се страхуваш.
|
23 Март 08, 22:32
 Коментари (0)
|
|
