|
|
 Разходка из "Езерната градина" 22:36 |
|
|
ИЗ ЕЖЕДНЕВИЕТО НА ЕДИН БОГ |
След като прислужникът излезе, Виракоча(1) /или поне този, който вярваше, че съдбата му е отредила това име/ спусна плътните завеси – в стаята се възцари нощният мрак. Отпи няколко глътки от чашата с ледено студено мляко, притвори очи и със задоволство си спомни онзи танц, който вчера бе измислил, поставяйки в градината двата огромни мегалитни камъка, които всъщност бяха съвсем малки, но във въображението му техните плоски и заострени форми играеха ролята на последните важни добавки към строежа на култовите съоръжения върху хълма /малка купчина пръст/ на Анунаките(2). Танцът представляваше няколко умели, изящно изпълнени завъртания на тялото и ръцете, при които съвсем естествено се произнасяха три тихи полугласни напявания, чието значение се променяше почти всеки път, защото според този , който вярваше, че се казва Виракоча, светът, тоест неговата градина, из чиято прекрасна шир строеше култови сгради, крепости, дворци, оръжейни складове, пристанища, ботанически градини, астрономически кули, библиотеки, школи и т.н., винаги в крайна сметка имаше нещо недовършено, непредвидимо променливо, което и за него, Създателя на този свят, си оставаше не докрай изяснено.
Това в никакъв случай не беше въпрос на стъписване и объркване пред смисловата необятност на собственото му творение , а по-скоро умишлено предизвикан гъдел, породен от мистерията и красотата на многопластовите асоциации, които се раждаха в главата му и, чието очарование изместваше разумната потребност от дефиниции, закономерности и кристална яснота. Когато например строеше величествена стена-укрепление между две области, княжества, провинции или империи, той несъмнено даваше непознати китайски наименования на фортовете и градовете от тази или онази страна на стената, после неусетно съпреживяваше митологичното напрежение от борбата между Луната и Слънцето, камъните придобиваха някакво странно кечуанско наречие, докато накрая Виракоча си спомняше за своето име и с неописуемо вълнение се пренасяше във времето на опустошителните войни между синовете на Слънцето и децата на Луната, когато предците на инките създаваха бъдещата велика империя, рушаха се градове, строяха се гигантски култови сгради, но при все това победените изпълваха сърцето му с красивата горест на обречения величав Картаген. После евентуално в главата му възникваше потребността от заплетени апологии и трактати, в които например се доказваше връзката между устройството на прешлените в гръбначния стълб на пустинния гущер и залеза на Римската империя, като при това, няколко може би никога ненаписани, но ехидни страници предвещаваха и с подробности описваха последните дни на Вечния град, чиито жители, като в един стар гръцки мит щели да превърнат всичко, до което се докоснат в злато, докато накрая изгубят човешкия си лик, и самите те, златни, изчезнат от видимия свят, за да се появят като делириумни видения в подземието на някой побъркан алхимик под формата на драконови люспи или яйца от жар-птица... Всичко това всъщност никога не биваше написано от онзи, чието призвание бе да вярва, че е Виракоча - съществуваха единствено невинни догадки и сироповидно-сладостни предчувствия, които се рееха неопределено в главата му и внасяха нови сияещи краски в създадения от него свят. Тайнствените папируси и пергаменти се появяваха ту в красивите барокови библиотеки, посветени на Водолея, ту в хранилищата на екзотичните пристанища и адмиралтлействата, ту в трюмовете: сред телата на изпадналите в екстаз жрици... Действителността поемаше по нови причудливи пътеки, изграждаха се барутни погреби, въздигаше се култа към Великия праотец, в леярните се лееха топове и гюлета, часовниковите кули отмерваха смяната на нощните стражи, по украсените със сребърни алебарди стени на кралските резиденции се появяваха изображения на изящни морски кончета, в някои от пищните столици шлифовчици на стъкла и кристали завършваха своите трудове по сравнителна ботаника, философия и космогония, Виракоча поставяше блестящата ясписова пирамида на дъното на Свещената долина, някъде в пещерите предприемчиви търговци предлагаха невиждани подправки и платове от Багдад, в храмовете се правеха жертвоприношения и магии... И несъмнено в основата на този безкраен свят бяха изящните завъртания на тялото и ръцете – дълбоко в тъмните кладенци, където се извършваха тайните посвещения и мистерии, се отразяваха леките движения на свещения танц, измислен от Виракоча.
След като се наслади на вчерашното си творение, той остави чашата с мляко върху гладката сребърна табла, помисли си с копнеж за пръстена от лазурит, когото с любов съхраняваше между страниците на един огромен том, оставен от дядо му, том, изпъстрен с илюстрации от забравени далечни битки и екзотични страни. Днес отново бе време за играта на морски чудовища с гувернантката, в чиито правила нямаше нищо чудовищно, освен може би фактът на дълбоката безизходица, в която изпадаше тази млада жена, при опита си да избегне заговорническата усмивка, която се появяваше върху неговото лице, когато, седнал в удобното кресло, той наблюдаваше през отвора на лазуритения пръстен нейната нова рокля, после затваряше очи, представяше си стъклописите в своята стая, а също и дървената плоскост с мидените черупки върху нея, и така, смесил всичките тези образи в едно, се опитваше да изведе някаква водеща нишка, по чиито очертания да си представи приказните същества, живеещи на морското дъно. Но всичко накрая обикновено завършваше с това, че току започнал да реди мидите върху дървената плоскост, тя, гувернатката, му се нахвърляше и те дълго се любеха сред мумифицираните глави на индианци, почитащи култа към Луната и водещи люти битки със синовете на Слънцето. Всички тези глави в действителност бяха направени от гипс, умело оцветени от неговата ръка, но и при тези обстоятелства той бе дълбоко убеден в тяхната свещена функция, а именно – за него те бяха дарове от любимите му поданици, от неговите земни деца, почитащи своя велик върховен бог – Виракоча... дарове, от които зависеше съществуването на самата Вселена.
Освен това пръстенът от лазурит бе дискретно наблюдаван и следен от старшия преслужник или по-точно казано този верен служител на имението стоеше отвреме-навреме между лавиците с книги и съсредоточено наблюдаваше огромния том с баталните илюстрации, изпълнявайки сякаш някакво старо поверие... Но в никакъв случай неговото присъствие не накърняваше съкровения интерес на Виракоча към пръстена. Дори напротив, понякога зачетен в страниците на непознат древен епос или в обширните обяснения на средновековен магически гримоар, той тихо привикваше стоящия недалеч от него прислужник и те двамата мълчаливо споделяха очарованието на неповторимия миг, когато Виракоча отместваше поглед от книгите и така все още леко замаян рецитираше стихове на някакъв тайнствен език. Накрая старшият прислужник донасяше фино изработена златна табла, върху която имаше миниатюрна порцеланова чашка с мъниста, игла, копринен конец и парче черен плат. Виракоча се заемаше със своето божествено дело, прислужникът изчезваше и няколко часа по-късно върху стените на стаята се появяваше красива мозайка от мъниста, изобразяваща чертите на заплашителна южноамериканска игуана.
Пръстенът от лазурит притежаваше и една друга важна особеност. Неговият собственик смяташе, че всяко съзидание в обширната му градина имаше смисъл и значение единствено, когато биваше извършено с неведомата помощ на лазуритеното бижу, тоест при всеки свой миротворчески почин той поставяше пръстена на лявата си ръка и с несъмнено вдъхновение изграждаше величави империи, засаждаше непроходими гори, копаеше изкуствени езера, измисляше неочаквани и пищни водоскоци и мраморни обелиски.
Сега се обърна към тъмните завеси, прииска му се да се подготви добре за играта на морски чудовища или по-точно очите му вече копнееха за дневната светлина и така, той позволи на Слънцето да влезе в стаята, за да оцвети с лъчите си прекрасните стъклописи. Виракоча се вгледа в техните вълшебни отсенки и багри, замисли се за нещо. Може би се опита да запомни по-добре видяното и да достигне дълбините на морето преди гувернантката да е нахлула в зверилника на неспокойната му душа. След това се обърна, наслади се отново на мозайките със заплашителни южноамерикански игуани и в прекрасно настроение пое към долния етаж, към мястото , където се съхраняваше лазуритеното бижу.
Там го очакваше старшият прислужник, държейки в едната си ръка копринена кесийка с ечемичени зърна. Виракоча предварително бе проектирал в най-долния край на градината една нова цивилизация: нещо средно между Испанската корона от времето на нейната златна епоха /16-17 век/ и древна Финикия – представете си достолепна Испания с нейните алебарди, гюлета и мускети, но почитаща не Исус Христос, а Богинята-Майка Кибела или Астарта... Мистерии, далечни плавания, изпаднали в есктаз жрици и топовни гърмежи по случай сватбата на инфантата. Но в крайна сметка дори и това намерение бе по своя характер донякъде неизпълнимо, защото не се знаеше в каква посока щяха да поемат неведомите мисловни асоциации на върховния Бог. Не бе никак сигурно дали нямаше да се окаже сред масони-заговорници в двора на Екатерина Втора или в центъра на ужасните сражения при Батън Ръж между войските на Севера и Юга в САЩ, по време на Гражданската война, не бе ясен също и въпросът с китайските алхимични трактати, с висящите градини на Вавилон и още ред други неща, като например наскоро откритата в Еквадор цивилизация на богинята с протегнатите ръце и огромните мегалитни камъни в Бретан. А и все пак градината бе Вселената, създадена от него, и съвсем не бе изключено той, при особено вълнение, да изпадне в поетично вцепенение, при което изведнъж да изчезнат всякакви исторически аналогии. В края на краищата Виракоча дълго бе мислил за въображаема съвършена машина, чиито диоди, прониквайки в мозъка, да са в състояние да изведат от подсъзнанието под формата на медитация хармонично следващи контрастни образи и усещания, равнозначни на една опиумно красива поема, написана в средата на 20 век /например “Движение и неподвижност на Дув” от Ив Бонфоа/, но с тази разлика, че всеки подготвен за тази машина човек би се превърнал в гениален поет, който с помощта на вибрацията на машината целенасочено да изважда образи от бездната на времето и творчески сам да продължава тяхното развитие и съществуване. Така, както си спомняше от една старотибетска книга, по подобие на великите хималайски мистици с помощта на специфичния биоритъм на машината щеше да е възможно да се достигне връхната точка на множество почти невъзможни просветляващи състояния...
Кесиийката ечемичени зърна бе предназначена за засяване на бъдещите площи от непроходими гори и екзотични паркове в достолепната империя на бронзовите алебарди. Виракоча взе лазуритения пръстен, постави го на лявата си ръка, прибра кесийката в горния вътрешен джоб, след което излезе и в продължение на един час поставяше основите на новата империя. После се върна точно навреме за играта на морски чудовища. Дълго се любиха сред мумифицираните индиански глави, докато навън заваля дъжд, а гувернантката радостно стенеше от удоволствие и тихо изхлипваше името на Виракоча. Той несъмнено я обичаше и след това дълго си мислеше за дъжда, за влажната вулва и нейното потно тяло, което незнайно защо му напомняше за стъклописите и ударите на собственото му сърце. После тя се прибра в своята стая, а той замислен се завърна във вътрешния си свят, преминавайки през остъклената зимна тераса на втория етаж, където няколко почти непознати фигури на прислужници подбираха миналогодишни есенни листа за неговите вечерни занимания с цветни лакове, камъчета и сухи растения.
Озовал се в любимата си стая, Виракоча разсеяно изпи обичайната чаша с ледено студено следобедно мляко, погледна към наскоро направената мозайка на заплашителна южноамериканска игуана, отпусна се и заспа... Така неизбежно премина една малка част от живота на могъщия бог Виракоча.
Обяснителна бележка:
1. В митологията на инките Виракоча е Създателят, богът-творец
2. Боговете Анунаки са главните божества в митологията на шумерите
|
21 Март 08, 22:36
 Коментари (0)
|
|
