|
|
 Разходка из "Езерната градина" 23:57 |
|
|
КОСМОГОНИЯ |
Сумракът наоколо все още пази позлатения отблясък, спотаената ласка и жуженето на пчелата. Прозорецът е разтворен широко, за да се изпълнят дробовете на стаята със свеж вечерен въздух, и никой от нас вече не се съмнява в това, че всичко наоколо очаква прочистващата тръпка на изпълнения със смътни предчувствия градински ветрец. Чаршафите са безредно разхвърляни, но пазят следите от късния следобеден сън. Някои техни контури все повече наподобяват части на смътно познати пейзажи, чудовищни лица или предмети, разкривени от безумната ръка на невидимо своенравно божество. Непознатият силует, отблясъкът на лупата и пергаментеният свитък върху бюрото отново, почти за миг, нахлуват сред тишината на едва забележимите предмети. Всичко изглежда напълно забравено - дори прозрачния саркофаг с позлатената пчела на дъното му, дори топлите очи на жената, влязла през прозореца, дори струйката кръв, украсила лицето й... Ала въпреки това вкусът на незнайните, изгубени събития обсебва всяко ъгълче, всяка прашинка, всяка извивка на пространството, и някак неизбежно прозира усещането, че косите на жената са докосвали перваза, че пчелата е кацала върху пергамента, че жуженето й е прекъсвало извечната тишина и за кратко силуетът й е изчезвал сред буквите на пергамента.
По средата на свитъка е изрисуван кръг, в чийто център от морските вълни се подава тялото на сребрист делфин. Пчелата каца върху делфина, дългото взиране в буквите достига до своята кулминация - през увеличителните лещи на лупата от тъмнината на мастилото наднича космическият мрак. Недалеч от кръга, във фигурата на квадрат са изрисувани две луни и две слънца. Пчелата се изгубва сред тяхната светлина. Очите проникват все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмнината на знаците, докато достигат незримото дъно на всяка буква, където постепенно се утаяват контурите на една прастара стая, чиито стени са самата Вселена, чиито мебели са направени от бели, перести облаци, чийто под е развълнуван Океан, криещ в пазвите си яйцето на Сътворението. Очите се насълзяват и погледът им отново се връща на повърхността на пергамента.
От тъмния ъгъл на стаята изниква силуетът й, увит в бяло искрящо наметало. По лицето й се стича струйка алена кръв. Когато капките докосват нажежената до бяло снежна виелица на връхната й дреха, прозорецът се озарява от смайващите багри на непознат очарователен пейзаж. На върха на покрит с вечно зелена гора хълм, върху мраморен цокъл, е поставена гигантска златна пчела. Очите й са направени от огледални кристали, чиито повърхности отразяват ослепителния блясък на утринните слънчеви лъчи. В подножието, на брега на бистро езеро, се издига чудно красив град, странно ефирен - сградите му изглеждат незнайно как построени от полупрозрачна бяла пара.
Очите се завръщат в космическия мрак, надничащ от мастилото на буквите. Навлизат бавно и трудно в извечното пространство на прастарата стая. Сега подът е покрит с килим от сини, ледено-студени ириси. В тях се оглежда отражението на заплашителна каменна Глава – с черти на ягуар. Прозвучава нежна приспивна мелодия, някой пее...
Жената в бялото наметало се е надвесила над пергамента. Очите й се взират в тъмнината на буквите. На перваза изниква прозрачен саркофаг: капакът е отместен, пчелата каца на дъното, слънчевите лъчи се пречупват през лупата и килимът в прастарата стая се покрива със завъртулките на изящно изписан текст - думите, които нежно се леят от мелодичния глас на приспивната песен.
Прозорецът е широко разтворен. Вечерният ветрец облизва с пухкавия си език притихналата плът на сгъстяващия се здрач. Заспивам. Спящият съм аз... Тялото ми потъва под майчинската прегръдка на напоените с вечност чаршафи. Очите се взират в знаците на пергамента, докато някой сънува каменната Глава на ягуара. Отново през вселенския мрак - към развълнувания Океан на Несътвореното, отново между стените на прастарата стая.
Жената в бялото наметало отваря вратичката на един облачен шкаф и излиза от него. Наметалото пада върху нейните ириси, прозвучават отново прекрасните слова на приспивната песен. От лунната светлина на нейните стихове изскача грациозната фигура на разярен ягуар. Той се хвърля към силуета на жената, след което с чувствена жестокост разкъсва тялото й. Ала нейната сянка някак се вмъква в отражението на каменната Глава. Жената постепенно потъва под ледено-студения килим. Тялото й се слива с очертанията на Главата.
Дълбоко в утробата й, сред светлината на двете луни, изрисувани върху пергамента, се появяват Богът на дъжда и Богинята на утринния здрач. Телата им се вкопчват едно в друго и не след дълго от тяхното божествено съвокупление се ражда Пернатата Змия – Кецалкоатъл... Под езика Му се е сгушила чудно красива птица. Тя пее и някъде дълбоко в горите гласът й се разлива като фина пара сред разцъфналите цветя,сред смълчаните клони и стъпките на татуирани с образа й женски тела. Птицата полита. Перата й се губят в космическия мрак. Маховете на крилете й раздвижват стените на стаята. Килимът се покрива с купчинки цветни камъчета. Птицата се изгубва сред мастилото на буквите, докато крехката й осанка каца във вътрешността на кръга. Стените възвръщат симетричната си форма – крилете са се отърсили от мрака на бездънната им шир и освободени отново потъват под езика но Пернатата Змия.
Кецалкоатъл се събужда. От дълбините на Океана е изплувала змийската Му кожа. Украсена с ярко сини пера тя блести като струйка утринен дъжд под меките лъчи на слънцето.
Оттатък, отвъд мрака на буквите, върху бюрото е застанала Богинята на утринния здрач. Тя е леко приведена и носи в косите си мъничка златна пчела. Пчелата полита през прозореца. Нежното й жужене е като музика от раковина в двореца на морската пяна. На раковината свири Кецалкоатъл... Змията с прекрасните пера от кецал.
Хаотичните движения на съня са сбръчкали накуп изпотените чаршафи. Една малка вдлъбнатина ни отвежда по пътя на далечното подобие в представата за стаена сред буйна тропическа растителност пещера, под чиито хладни сводове се издига обла каменна площадка. Върху нея са оставени купчина цветни камъчета. Мъждивата светлина на огъня едва достига до изрисуваните с ярки цветове фигури на свръхестествени същества – странна смесица от преливащи очертания на ягуари, птици и кактуси. В пещерата влиза татуиран с тайни заклинания жрец. На всеки пет пълни луни той се появява, за да изпълни отредената му от Боговете задача. Върху каменната площадка ще бъде съградена прекрасната фигура на една прелитаща Птица. Всеки път изкусните ръце на мъжа ще извайват от купчината цветни камъчета малък фрагмент от Нейното тяло. Всеки път с тайно заклинание свещенослужителят ще изважда от съзнанието си крехка частица от осанката на Птицата. Докато накрая тялото й бъде завършено, жертвоприношението изпълнено и Боговете приемат събраните за тях дарове.
През първата нощ се оформят Главата и Шийката на Птицата. Върху пергамента те са наречени Езеро и Вятър. В красиво приготвена Книга, чиито страници са приютили магическите образи от сводовете на пещерата, жрецът внимателно ще изпише с плачещи йероглифи пътя на тяхното възникване. Тази е първата и най-мъчна част от фигурата с цветните камъчета...
“Рибата изплува от дълбоките води, за да чуе прозрачните стъпки на Вятъра, галещи плахо езерната повърхност. Среброто на люспите й носи блясъка на хладната луна. Когато Вятърът я забележи, ще познае в Езерото своята Възлюбена. ” – е записано в Книгата с преливащите очертания на ягуари, птици и кактуси. Мъжът дълго ще търси рибата от Езерото. И когато люспите й се покажат от езиците на огъня, той ще е сигурен, че сините камъчета, с които извайва Главата на Птицата ще са свързани плътно с аметисто-зелените бисери на Шията Й.
При всяка следваща нощ мъжът ще оформя постепенно Крилата, Крачетата, извивката на Коремчето, Опашката, Гърба. В пергамента те съответно носят названията Дъжд, Наводнение, Гора, Пътека, Мълния, Пропаст. Всяка част от тялото ще е паралено описана с думи в Книгата на магическите рисунки. В Гората жрецът трябва да открие Пътеката, за да свърже Крачетата с Извивката на Коремчето. Тоест той трябва да се предпази от привиденията на ягуарите, орлите и мечките, които ще го нападнат сред сумрака на джунглата. И накрая, ако все пак успее да се избави от своите халюцинации, ще е необходимо да избегне бълнуващия танц на дърветата, в който те ще бъдат крачещи крачета на гигантски птици, водещи люта битка с каменния Ягуар.
Изтича последната нощ. Жрецът поставя последното алено камъче, с което завършва пищната Опашка на Птицата. Сега той е извадил последната мисъл от поредицата прецизно подредени мисли, свързващи го със скъпценното му Творение. Може би секунди преди безплътният силует на тялото му да се разпадне сред мозайката на прелитащата Птица, той е усетил смисъла на сложните правила, които му е отредила играта, започнала отдавна – незнайно кога. Може би все пак е узнал, както автора на тази история, че е Пернатата Змия – Кецалкоатъл, и, че Птицата, изградена от него, е онази Птица, чиито безкрайни линии очертават границите на Вселената, чиято пъстра фигура е съвкупността от всички минали, настоящи и бъдещи светове, тоест, че Тя е самата Вселена със всичките Й дадености: пергамента, пчелата, каменната Глава, облачните мебели, жената с бялото наметало, килима от сини ириси, слънцето, леглото, читателя и всичко, всичко останало...
|
19 Март 08, 23:57
 Коментари (1)
|
|
