|
|
 Разходка из "Езерната градина" 19:00 |
|
|
САГА ЗА ЕЗЕРНАТА ГРАДИНА |
“...о, оставете ме да поостана седнал
между самотното приятелство на мойте колене.”
/ из “Синтаксис на мълниите”, Сен-Джон Перс,
превод от френски, Георги Мицков/
Част Първа
Кулата и езерната градина
Началото
Едно безкрайно синкаво платно, нежно като коприна, се разстила отвътре, под клепачите, в топлинните вълни на тялото, слива се с дъха, разпръсва се в тъмнината, сумрака и светлината на съзнанието /то самото е светлина и всичко останало/, вълни от прекрасни трептения из цялото тяло, в гърдите – усещания и емоции като при полет – вълните на платното дълбоко в самия мен и после отвън, в света – всичко заблестява невидимо, изпълва се с пронизващо нежна красота, порой от сълзи и смях, платното се разлива дълбоко, дълбоко в очертанията ми, в сумрака на изплувалите образи, леко ги гали, издига се като завеса по вътрешните сводове на формата ми и после като огромна шатра обгръща всичко съществуващо, трепти едва докосвана от полъха на вятъра сред безкрая на мислите ми: да, една красива, царствена шатра, в чиято безплътна коприна са втъкани бреговете, небесата, морската шир, моят дъх, образът на любимата, зелените острови, рибите, горите, птиците, небесните светила, слънцето, луната и всичко, всичко... Бреговете се спускат като целувки в съзнанието ми, като прекрасни хълбоци на девойки, опиянени от виното на страстта, утрото нахлува, морето е като украшение /древно и изящно/, навлизам сред водите на малкото заливче – онзи, който пише тези редове е в градината и бленува, а другият, засега по-осезаемият, току-що се е събудил и се приготвя да посрещне слънцето на морския бряг два месеца по-рано /преди първият да е написал това, което сега пише/...
Зидовете на кулата
Плувецът е поел дълбоко въздух и сега се гмурка в прозрачните синьо-зелени води на морето, изпъстрени отвътре с деликатни нишки слънчева светлина – ефирни, блуждаещи, омагьосващи при всяко полюшване на тялото му в дълбините – като даряващите сънна забрава коси на Възлюбената – за миг тъмни като нощта, за миг светли като слънцето, той е в плен на своите движения, а движенията му са част от безкрайното успокояващо неспокойствие на морето, поема си дълбоко въздух и отново потъва, този път устремен към дъното, което е на няколко лакътя от корема и гърдите му... Тук, в плитките води на заливчето той е отворил широко очи сред синьо-зелената прозрачност, потънал е в един далечен свят от зеленина, в който се смесват в едно небето, дърветата, водораслите, водата и ирисите на Любимата. В този свят нишките на слънчевите лъчи се разливат по дъното и то оживява, движи се, наподобява кожата на тигър, потънал в сън, обгърнал всички брегове с козината си от слънчеви петна и сенки, от плитчини, в които синьо-зелената прозрачност невидимо разцъфва като слънчоглед, натежал от златото на упоената сред дълбоките води светлина... Сред мимолетната вечност на две почти изгубени едно от друго поредни вдишвания плувецът не мисли, той предусеща: “От какви ли загатки е натежала короната на този слънчоглед, какви ли светове надничат от неговото синьо-зелено злато...”
И шатрата се надипля, става все по-огромна, и онзи, който пише, съзирайки плувеца, се отделя от него, и се приготвя. Избрал е онова, което предусеща и с желанието на мисълта си издърпва нишката на образите, от които се нуждае.
Бреговете се затварят като огърлица, светлините и сенките на тигровата кожа се издигат нагоре по стените на шатрата, човекът е притворил очи сред горещия сумрак и градината се оформя в неговото въображение, появява се кулата със зидове като отсенки от багрите на тигрова кожа. Постройката се издига бавно и сигурно под вече напълно затворените клепачи – не спя, но съм унесен – сенките стават плътно сини, слънчевите петна се раздалечават, площта им се увеличава, ивиците се превръщат в отпечатъци на огромни капки /едва загатнати елипси, многоъгълници със заоблени върхове, потенциални кръгове/, мисля си за шахматни полета от кобалтово синьо и изгарящо жълто, но те се видоизменят – квадратите се събират и раздалечават – огромни светещи медузи, звезди, луни , слънца сред морските води и небето /тъмно сините полета/; виждам зидовете на кулата, покрива от водорасли, стените й от огън, злато, морски бездни и небеса, виждам блестящата сфера на върха й, с червени точици в основата като игриви послания на калинки, носещи се над тревите сред обедната светлина....
Формата на кулата
Стените й са сочни като медуза, като непознато океанско растение, леко полюшващо се, издуто от водите, като тайнствен и далечен роднина на боабаба, незаселил се на сушата и запазил своите миниатюрни размери, закрепен между подводните скали, сред водорасли, и с височина, ненадвишаваща дължината на средно голям делфин. Когато я оформи в съзнанието си, той мислеше точно за това: как нейната форма е реликва, останка от този изгубен ботанически вид, чиято материя бе сочна като кактус, твърда като гранит, ефирна като нежно водорасло.
Етажите на кулата
Видях я отвътре. На първия етаж бе тъмно като нощ, като морска дълбина, населена с многобройни пасажи риби, от чиято гъстота светлината става още по-оскъдна. Изпитвах облекчение, покой и хлад сред тъмно-синята непрогледност. Заплувах, едва докосвайки с перките си стените – джунглата от кафяви и пурпурни водорасли, чиито цветове по-скоро усещах с тялото си, отколкото виждах с очите. Когато почувствах отново ръцете си и загребах мощно нагоре, водата се разлюля като течност във внезапно наклонена чаша, през водораслите, през стените, се процеждаха тънки иглички ярка светлина, дробовете ми се изпълниха с кристално чист въздух, за миг водите пробляснаха, изпращайки своите отражения към стените, и, тогава видях грамадата от цветя, от треви, лиани и дървета... Водата се успокои и те изчезнаха, изчезнаха по-външните пластове на материята, от която бяха замесени загадъчните зидове на кулата.
Плувах нагоре и достигнах тавана на първия етаж. Промъкнах се в огромна раковина, чийто отвор гледаше надолу към дъното, откъдето бях дошъл. Подет от силна струя вода, изскочих на пода на втория етаж, който се оказа гръб на гигантски кит. От изхвърлилата пръски вода дупка на гърба му излязох и потънах в лунния сумрак... Съзнанието ми се успокои, стана някак по-ясно. Китът под краката ми се изгуби като привидение, стъпвах по каменния под, втренчен в покритите с мъх камъни на стените. Лунният сърп висеше насред просторната стая, обсаден от облаци и далечни светлини. Мекият като памук въздух ме унасяше. Стените бяха безплътни, бяха огромното пространство, до чиито предели достигаше мисълта ми, изплувала от водите... Празно, величествено и сумрачно, една току създаваща се вселена сред първите отблясъци на Големия Взрив.
Сводовете на тавана, сякаш огледала, дебнещи светлината, ме погълнаха като искра, полетяла внезапно нагоре изпод пращенето на съчки в нечие огнище.
Изведнъж просветля, разсъмна се. Утрото нахлу свежо и царствено, повело очертанията на новия свят като ослепително ефирен кон, впрегнат в изящна карета от въздух, през чиито прозорчета се подаваха смайващо нови, пламтящи цветове, трептящи от любовен порив и сладостно очарование, цветове на събуждащата се природа... Бях на третия етаж. Сърцето ми радостно биеше... пролетен капчук, от който се изливат неизмерно количество капки бистра вода.
Стените на кулата: стени от нежни, но устойчиви, големи колкото ябълка, пухести цветове на глухарчета. Светлината играеше с тях като виртуозен пианист по клавишите на любимото си пиано – процеждаше се от хиляди възможни ъгли – жълто, оранжево, синьо, пурпурно, зелено, сребристо... багри в най-неочаквани отенъци проблясваха по върховете на пухкавите парашутчета и сред тях се прокрадваха очарователни пейзажи, надничаше лазурното синьо на небето, просветваха вълните на океана, разстилаха се планини, зелени полета, свежи езера.
Бях сякаш целият направен от пара, издигах се леко нагоре, над мен започваха основите на покрива /разпукващата се зора, ухаеща на водорасли, обсипани с бисери и мидени черупки/...
Като рибар, спускащ лодката си в плитките води, се изкачих на покрива и видях огромното слънце, пламтящата сфера, която увенчаваше върха на кулата. Стъпвах по меките водорасли и се вглеждах наоколо, а наоколо бяха все още въображаемите очертания на езерната градина, която се надявах да осъществя наяве, да й предам плътност и яснота.
Градината
Физическото осъществяване на онова, което плувецът, бленуващият в градината и пишещият по-късно бе видял, почувствал и усетил под клепачите, в синьо-зелените води, на белия лист, започна няколко месеца по-късно, а още няколко месеца по-късно бе възможно за пишещия да напише това, което пише в момента. И така, кулата бе построена от малки бели камъчета, събрани на морския бряг, слепени с цимент и пясък, боядисани с лак, синя и жълта боя, с покрив от житни сламки, покрити с лепило и сушени водорасли, втвърдени с блестящ лак, посипани с прашец от новогодишни играчки, който служеше също за фина мозайка на сферата от жълт станиол, увенчаваща гордия силует на кулата.
Тя /кулата/ бе само една малка, но наистина важна част от неговите намерения: направи също гигантска костенурка от пръст, камъчета и бял цимент, чийто гръб бе покрит с мъх, около който тънка ивица трева образуваше нещо като фина елипса на границата на малките камъчета. Създаде също и две езерца, които свърза с аквадуктоподобен канал, и още – острови, планина, а на отсрещния бряг, сред разцъфналите петунии, слънчогледи и звезди, огромен, пищно украсен кит със струя от млада зелена пшеница вместо вода. Създаде малък, но безпределен свят, който нарече “езерна градина”, свят на цветята, на гъстите гори от сочна трева, на красивите постройки от кибритени клечки и малки камъчета, свят на рибите и езерните отражения, място, където птиците и пчелите кацаха, за да пият или събират вода, и той стоеше на едно мъничко столче, пушейки цигара, учейки английски, четейки “Древният човек и окена” от Тур Хейердал, или просто опитвайки се да подреди мислите си.
Част Втора
Той и предците
Селцето
Къщите от спечена кал и слама, с просторните им сайванти и прохладни зимници, дворовете с безгрижната глъчка на пилета и пуйки, с весело помахващи опашки кучета, блеещи овце и достолепни котки, земята, която ухае на земя, рекичката, древните могили, зеленчуковите градини, овошките, лозята, огромното синьо небе с пухкави облаци и далечните заснежени върхове, на фона на пожълтелите треви и жита, съкровеният спомен за нещо отдавна отминало, когато предците са били все още живи като него и тази езерна градина, когато светът е бил друг – нито непременно по-добър, нито непременно по-лош; той знаеше, че носталгията е нещо лъжовно и илюзорно, но в нейните лъжи бе несъмнената истина на първия човек, на неговите корени, на дълбокото познание за земята, от която бе произлязъл. Носталгията бе потайна сянка, която му разкриваше светли простори в моментите, когато се чувстваше малък, беззащитен, разчупен на парченца и отново слепен от действителността. Тя бе преди всичко красив мираж, жена, в която си влюбен, но която те мами, и с която, без поне веднъж да си бил, светът е непълен и незавършен.
Той осъзнаваше, че да следваш сляпо законите на предците означава да отнемеш от живота неговата непосредственост; подобен бе резултатът и, когато се опитваш да не ги забелязваш, когато бягаш панически от миналото и си въобразяваш, че то никога не е било. Защото онази изконност, която всеки предусеща в себе си, онзи изначален дом, към който всеки се стреми, е по-скоро в самия него, а всичко останало е символ, чрез който приемаш пребиваването си на тази планета, ставаш част от биологичния живот, придобиваш важни познания и опитности – приобщаваш се, делиш се, обичаш, мразиш, усещаш, чувстваш, размножаваш се, умираш...
Борбата за оцеляване близо до земята, сред селския пейзаж, го възхищаваше, удивляваше и отвращаваше – бруталната и груба повеля на инстинктите, тежкия труд, останките от старите патриархални норми, гротескната зависимост от общността и нейните вековни традиции, които отдавна се разпадаха в този несигурен свят, придаваха на хората от селцето отенъците на красив и отблъскващ примитивизъм, който бе груб наистина, но изпълнен с човечност, топлота, солидарност и взаимно споделяне на несгодите.
Жените кълняха, изливаха злобата си, сплетничеха, разваляха уроки, чистеха, работеха, обичаха, мразеха, грижеха се за дома, пазеха като квачки децата си, засаждаха цветя пред къщите си; мъжете работеха, псуваха, пиеха, мушкаха се с ножове при незначителни поводи, събираха се в кръчмата и се отдаваха на сладки приказки, после се връщаха пияни, за да набият жените си, които ги посрещаха със злобно-заклеймяващи клетви, произнасяни напевно като магически думи, кучетата лаеха, а накрая мъжете и жените лягаха, съвокупляваха се необуздано и успокоени, заспиваха.
Селцето имаше своя пръв и последен дипломиран инженер, който след пенсионирането си се бе върнал в къщата на предците си и въвеждаше нови епохални рационализации при отглеждането на пернати животинки. Нахлузил памучен чорап върху главата на породистия пуяк, той тайно се надяваше да го научи да мъти яйца, и какво пък, току виж се получил патент или нещо такова – “патентът на Велю” /така се казваше бъдещият знаменит изобретател/....
През лятото на 1999 се спомина неочаквано и противоестествено бай Стоичко, измършавял от тежкия труд, позастаряващ човечец, с почти окапали зъби, чието любимо занимание бе да си сръбне две-три ракийки на крак в селската кръчма, на връщане от нивата, преди жена му да го е усетила, да тегли няколко породисти псувни срещу сестра си, която искала да му отнеме къщата, да разкаже митичната история за огромния глиган, когото блъснал в една царвична нива, когато бил комбайнер в ТКЗС-то и чиито размери били наистина зашеметяващи – 16 души си разделили по 26 килограма чисто месо, а накрая пелтечещ и загрят от алкохола, да се прибере на зиг-заг вкъщи, където жена му го очакваше и на реторичния й въпрос:
- Стоичко, пак си пил ?!? – той да отговори невъзмутимо:
- И капчица не съм близвал...
Освен това той често се заричаше “да си тегли сезала”, да се
махне от този свят, докато наистина го направи. Намериха го обесен на ореха в двора му, с прегънати крака, които се люлееха на около 20 сантиметра от земята, и сякаш се потвърждаваше всеобщото предположение, че до последно се е надявал някой да го спаси, да му обърне внимание.
Погребаха го на другия ден, а веднага след това пиха бира и ядоха кебапчета в негова чест, и като истински славяни се разделиха с мъртвеца. Жена му сложи черна забрадка и потъна в дупката на доживотната си самота....
Хората живееха и умираха, а селцето оставаше: изоставено, забравено, пълно с очарования и тайни. Населяваха го само старците с призраците на дедите си и вече позастаряващите бащи и майки.
Рекичката
Водите й облизваха крайните дворове на селцето в посоката, където залязваше слънцето, а стръмните й, невисоки брегове разделяха полето от света на хорските къщи. Край нея растяха стари, полуизсъхнали каваци, които на около 500 метра навътре в нивите и черешовите градини се скриваха наполовина под забентената река, чието корито тук приличаше на набързо нахвърляна върху лист хартия анатомична карта на птича храносмилателна система или нещо подобно. Образуваше се зигзагообразно, на места разлято, езеро, осеяно с неголеми островчета, залесени с гори от разцъфнали магарешки тръни. В полето наоколо се спотайваха едри като праскови жаби и жълто-кафяви смоци, за които бабичките разправяха, че е опасно да нарушиш тяхното спокойствие, защото можеха да те удушат, да те преборят и пречупят на две с тежките си като гюлета върхове на опашките. Тези поверия изглеждаха фантастични, но той си спомняше разказите от детството на вече мъртвата баба Елена, която страховито описваше как един огромен смок посещавал селските кошари и пиел мляко от виметата на овцете, а те съхнели като треви, докато една нощ един млад овчар се преборил с него – на сутринта, когато го видели, бил насинен и смъртно бледен...
Игрите в детството край реката бяха смели пътешествия в непознати територии, които той изследваше със страст и вдъхновение; носеше със себе си бирени капачки и фигури от “Не се сърди , човече”, създаваше градове, пристанища, нови колонии, организираше шумни ловни експедиции сред тропическата джунгла на тревите и, ако му проработеше късметът, улавяше броненосци, тапири и гигантски папагали /тоест мравки, бръмбари и скакалци/. Понякога нахлузваше огромните гумени ботуши на баща си и се впускаше да открива малките пясъчни, полутревисти острови, където мечтаеше да построи нови градове, да води войни и морски сражения.
Веднъж едно момче от селото неочаквано се приближи до уединения остров сред речните храсталаци и като разбра, че другият е от града, го увери, че може да го набие, а после го попита какво прави. Изледователят на новите земи отговори, че в момента оглежда новооткрития остров и му разправи за Кортес, Колумб и индианците. Новодошлият се оживи и видимо вече дружелюбен го покани по-късно да ритат заедно топка.
Едно от пътешествията завърши катастрофално и окаяно за неговата флота – бе ранна есен, и малкият адмирал реши, че може да изследва устието на потока, който се вливаше в реката точно пред селото. Не изглеждаше дълбок, но неочаквано пропадна до кръста във вода /напълни ботушите/, след което се прибра вкъщи, където баща му се скара и изпадна в мрачни предчувствия за предстоящата обвинителна реч на майката относно настинката и калните дрехи.
Котката
Лежеше под коприната от шарени сенки, потънала в блажен унес. Когато някой споменеше името й или заговореше за нея, макар и отдалеч, тя леко помръдваше едно от ушенцата си. Той обичаше да наблюдава аристократичната й дрямка, бързото помръдване на очите й под затворените клепачи и се чудеше какви ли сънища спохождат спокойствието й, защото тя несъмнено сънуваше – потрепването на очните й ябълки, тревожното като бълнуване тихо измяукване посред нощ, което го сепваше и той се уверяваше, че тя спи, докато гласчето й леко изскимтяваше отново сред равновесието на дрямката й, сякаш за да напомни за факта на нейното присъствие – това, а и ред други мъгляви, но въздействащи със своята емоционална непосредственост неща я бяха превърнали в почти пълноправен член на семейството, в обект на всеобща възхита и любов.
Тя бе наследничка на изчезващата сиамска династия в техния дом. Баща й, достолепен сиамски котарак, но с непредвидими, почти шизофренични реакции, нападаше и хапеше всеки, който му попадне – най-неочаквано, надавайки войнствен вой, от който косите настръхваха и сърцето биеше до полуда. Преживя почти две години в градския апартамент, докато безчинствата му станаха непосилни дори за неговите най-ревностни благодетели – причакваше бащата, запарен от горещата вода, на излизане от банята, изскачаше иззад ъгъла на кухненския коридор и нападаше игриво, но жестоко, без предупреждение, а няколко минути по-късно се умилкваше виновно и умолително... Затова му бе съдено да прекара остатъка от живота си на село, където летните месеци бяха превъзходни, но зимата сурова и мрачна.
По-късно, за да не е прекалено самотен през сезоните, когато рядко посещаваха къщата извън града, му доведоха една женска тигрова котка, която скоро се окоти и на бял свят се появиха няколко наследника, измежду които и тази, на която са посветени тези редове.
Впоследствие котешката колония на село западна, останаха само бащата-сиамец и неговият доведен син: катранено черен котарак, потаен, мнителен и изтънчен, с поетична душа, благ характер и наченки на латентни хомосексуални наклонности – страхливо отбягвяше чуждите селски котараци, не участваше във войните за територия, а предпочиташе да се крие под навеса или в плевнята, упражнявайки изкусните си умения на ловец, който често споделяше плячката си с останалите котки от семейството.
Последната наследница на тази династия бе мъничко женско коте, с леко дръпнати синьо-виолетови очи, с козина на първокласна сиамка и маниери, от които се излъчваше гальовност, нежност и любопитство. Наподобяваше красива японска гейша и поради гореспоменатите особености на характера й носеше името Галя /от “гальовна”/...
По времето, когато се развиват събитията от тази хроника, бащата и братът сиамци бяха отдавна починали през зимата след тежка вирусна инфекция на хранопровода; ветеринарните лекари се оказаха безпомощни пред тази тайнствена котешка болест, и единственото, което спаси гейшоподобната наследница, бе фактът, че тя живееше там, където се подвизаваше семейството на нейните благодетели – през лятото на село, през зимата в града.
Впоследствие нейното име придоби нови изумителни значения. Бленуващият в градината и майка му я наричаха нежно “Галилея”, като според интонацията на гласовете им се долавяха най-фините трепети на тяхната обич и весела ирония към света; “Галилея” водеше своите лингвистични корени от името на онзи известен астроном, чието убеждение, че земята е кръгла /или се върти/, му струвало не особено приятния, но убедителен начин да докаже тезата си сред вихрените пламъци на йезуитската клада. Понякога на бленуващия в градината му се искаше да извика : “Птоломея”, като някакво примирение пред противоречията на света, но не го правеше, оставяше духа на Птоломей да почива в мир и наблюдаваше онази захласната съсредоточеност, с която наследничката на великия астроном изследваше небесата на своя живот в царствените си скокове към табуретката, близо до кухненската маса или в уединението на шарените сенки след следобедната дрямка. Козината й бе мека и лъскава и той обичаше да си играе с нея, да я гали, говорейки й тихо, и после, когато тя измяукваше гладнишки, да й донесе паничка с рибена попара, след което тя несъмнено съзираше триумфа на научната си непогрешимост – земята бе кръгла, тъй както бе вкусна попарата в тази паничка и двете твърдения означаваха едно и също...
Могилите
Зелените могили край селцето, посещавани всяка година от иманяри, търсещи древни съкровища, наподобяваха сочните гърди на жена, полегнала в очакване под завивката на тревите, есенните листа и снега, гърди, напращели от топло мляко, от светлина и чувственост, които напомняха за Майката-земя и за нас, тези, които сме произлезли от нея.
Понякога бленуващият в градината обичаше да се разхожда привечер сред нивите, овощните градини и пасищата, да следи отдалече с очите си току готвещите се да полетят речни птици – чапли и жерави, да събира с погледа си нектара на техните крехки движения и да си мисли как, прелитайки и кацайки върху гърдите на тази жена, те ще са като снежинки, разтопени от любов, от топлина - върху голотата й, ще са капки от нейното мляко, ще са трепета на нейните сладостни като узрели малини, като вкусно грозде, наедрели от възбуда зърна, и когато се издигнат отново над нея, жената ще изпълни въздуха с въздишки от лек ветрец, с шепота на листа и треви, които, леко приведени, ще направят път на нейната красота да се обнови, да си отиде привидно и отново да се завърне, готова да се окичи с нови тайнства, с ново плодородие и майчини ласки, а полетата да разцъфнат, да се покрият в зелено, да се налеят с плод.
Част Трета
Завръщане в градината
Пролог
Зачеването
Кулата на изобилието
Сякаш слънчевата светлина се рои на хиляди малки изгарящо-ярки насекоми в тази част на градината, на площ не по-голяма от 20 квадратни сантиметра, насекомите жужат, събират се, кацат, образуват четириъгълна, островърха купчина, кула с изящни, стройни очертания, хвърляща като кинжал острото си отражение в езерните води. Светлината на тези насекоми постепенно притихва, снижава се, формите им придобиват отчетлива яснота – прозрачно-златисти пчели, украсени с тънки, небесно-сини линии, монотонното им жужене се носи над блатното зелено, от което отвреме-навреме проблясват перките на рибите. За миг насекомите, частици от кулата, замлъкват, телата им се сливат и от върха се разлива страстното червено на един разчупен, зрял нар, чиито сочни, големи колкото оризови зрънца, семчици покриват като мозайка покрива на кулата, а най-високата й точка продължава да жълтее като пчела, фокусираща всеобщата светлина на ликуващото лято. После по очертанията на жълтите стени се оформя четириъгълен навес, разделящ условно постройката на два етажа: първият, украсен с енигматични фигури от цветни точици, и вторият – запазил пчелното злато, притъпило вече остротата на блясъка си. Навесоподобният покрив е изпъстрен с празнични багри, наподобяващи усещането за прекрасно, преливащо от цветове, великденско яйце. Четирите ъгъла на кулата започват да контрастират в тъмно-синьо, чиито петънца се разнасят като синеещи островчета сред любовната страст на сочните нарови семки около върха. Жуженето на пчелите прозвучава отново, кулата е завършена, застанала отчетливо на брега на голямото езеро, при устието на аквадуктоподобния канал. Вълни от сладостна като мед еротична тръпка се разливат по нея. Окичен от светлина, фалосът е създаден, родил се е бащата, чиято сперма са цветовете и жуженето на тези пчели.
Лунният храм
Стени, излъчващи страст и нежност, над които е покривът – небе, обляно в лунен сумрак, сред разпръснати гроздове от звезди, от чието опияняващо вино изплува красивият дракон, тялото му от разноцветни конци, притаено в подножието на лунния сърп, готово да се гмурне в безкрайната нощ, да се увие около очертанията на свещенния вход, зад който е едва осезаемата тъмнина на храма – мракът на майчината утроба.
Подът е пролетно зелено, сред което се разпукват жълтите венчелистчета на едно цвете, чувственият клитор, очакващ укротяващите ласки на бащиния фалос, жуженето на неговите пчели, меда на предстоящото зачатие.
Храмът се възкачва на високия хълм сред море от зелени гори... и майката подканва бащата да се слеят, да оплоди нейната утроба.
Изложение
“Този, който се роди...”
Завръщане в езерната градина
Възседнал жребец от водорасли, сред стада от тревисти кошути и елени, той се носеше по водите като отражение на сребърна луна - навлезе в този кръг от светлина и мрак, и всичко, написано дотук в езерната сага, остана отвън, сля се с белия лист, превърна се в морска пяна, в бял облак, който отново щеше да се върне при него, ала по-късно, а сега цветовете от вътрежността на кръга го подканваха да продължи сам сред очертанията на градината.
Стаята /отплаването/
Гънките на пердетата, озарени от дневната светлина, в това сияние, заедно с прозореца, изглеждаха като едва разтворени страници на пожълтял, старинен трактат по ботаника или писание с алхимически прозрения, или корабен дневник, описващ пътуване в морета с дракони и подводни чудовища. Сумракът на стаята бе мастилото, с което бяха изписани листовете на тази книга, бе потъмнелите прашни корици и златните букви на заглавието; а нейните сюжети и образи изплуваха от светлината на пердетата и прозореца, и в стаята се носеха различни ухания, разстилаха се морски карти, една игуана се разхождаше по стените и стъпките й наподобяваха нощта, сияещи огнено-жълти яйца се търкулнаха от възглавницата и от едното излезе миниатюрна южноамериканска лама, която легна насред стаята и сянката й се отпечата на стената /по-късно планината в езерната градина наподобяваше именно нейната фигура/. Побелял алхимик уверяваше столовете и леглото, че сенките им са люспи на русалки, че огнените яйца са бъдещи саламандри, пазители на любовната страст... Когато думите му заглъхнаха, от най-тъмния ъгъл на стаята изпълзя гигантска лъскаво-черна змия, която вместо уста, притежаваше ракообразна щипка. Подът бе като повърхност на подземен извор, влечугото се плъзгаше по огледалото му, и след секунди нападна бленуващия в градината, който като беззащитно кърмаче пищеше, докато гласът му се извиси и стана глас на птицеподобен бог, и сега, обвит в звездния плащ на стария алхимик, уби змията и от кожата й направи красиви хартиени цветя, извая дълго кану и започна да плава по вълните на морската карта и да търси острова, тялото на своята Възлюбена, която го очакваше, обхваната от любовна треска. “О, Възлюбена...” – каза той. И Възлюбената се появи като красив корал сред дълбините и той започна да декламира:
“Белите пердета засияха като златна перушина в ръцете
на светлинните отблясъци, вятърът ги полюшна леко,
целуна ги като любовник, свежестта нахлу в гърлата на
огромните прозорци, и по стените се разля виното
на утринта...
От сенки, слънчеви петна и светлината
на пролетни дървета
бе сякаш фината материя на пердетата.”
И те се вкопчиха един в друг, и светът бе мъртъв, тъй както бе мъртво детството, но и създаващ се, тъй както появяваща се в неговото съзнание бе звездната карта, по която разчиташе посоките на своето пътешествие...
Любовта бе смесване на вселени, на слуз от възбудени жлези, на разпенени вълни и ветрове, на останки от материци и вулканична лава на нововъзникващи земи. Но тя бе и покой, прекрасен покой, чрез който чувстваше, че наистина е жив.
На другия ден бе построен дворецът на есенните съкровища. И градината се разстели пред очите на бленуващия...
Планината
Ламата, задрямала на брега на езерото, неусетно се бе превърнала в планина – гърбът й, покрит с високи зелени секвои, шията й, млечно бяла, се сливаше с протегнатата й към небесния свод глава, която сега бе заснежен и стръмен връх, сънуващ синеещите пасбища на небето и белите пътеки на пухкавите облаци. Около планината, до каменните брегове на езерото, се простираха гъсти тропически джунгли, които, нощем полюшвани от вятъра, приличаха на бягащи стада от тревисти елени и кошути... Бленуващият и неговата Възлюбена, невидими сред въздуха, бяха възседнали спящата лама и очакваха нейното събуждане, за да поемат по криволичещите линии на неизследваните брегове.
Китът
Като метеор, прикован сред цветята, бе туловището му, контрастиращо с ярките си цветове, извлечени от подводното царство на океана, морските звезди и коралите, от огъня на кометите, тъмната нощ и оранжево-червените отблясъци на залеза, осветили очите, устата и опашката му, която, подобно топлата ципеста ръка на мореплавателите, следваше посоките на безкрайните простори сред разцъфналите петунии, декоративни слънчогледи и звездоподобни цветя. Китът кротко съзерцаваше езерните води, а от дупката на гърба му издигаха ръст зелени пръски млада пшеница, които един ден щяха да се превърнат в зрели класове, загатващи по алегоричен начин за съкровищата на океанските дълбини.
Костенурката
Крайниците, главата и основата на костенурката са бели като разцъфнали жасмини, но при всяко помръдване на туловището й повърхностите им се покриват ту със златистите отенъци на следобедната светлина, ту със зеленото на среднощната тихоокеанска луна, ту с пурпурното и кремаво-сивото на коралите и раковините... на морските звезди и пясъчните риби. Ослепително-бяла под зенита на слънцето и ефирно бяла като утринна мъгла, като забулен в своите тайни коралов остров, все още неоткрит и неизследван на разсъмване от кануто на древния мореплавател... Гърбът на костенурката е винаги зелен – покрит с мъх /или дървета/, осеян с мънички миди и раковини, като крайбрежна скала, потопена в бляновете и забравата на вълните и водораслите. Но сега в моето въображение туловището й е ефирно и полупрозрачно като едва започващ ден – тя изплува от дълбините и поема към тихите води на далечната лагуна, в която е излюпена; като мираж размерите й едва забележимо нарастват, крайниците й се движат плавно сред вълните и те самите са вълни от океана, тъмно-зелени в своята мистерия, но и сребристи, бели, златни, сини, уловили отраженията на светлината сред утрото, пладнето и вечерта на тропика.
И застанал в своята градина, аз си представям нейните движения, притворил очи, виждам как изплува от дълбините като току родил се остров сред тишината на деня, сред бреговете на мъничкото езеро; далеч, далеч в тропическия рай или сега, сред отстъпващото лято на 1999 година, сред пагодите от кибритени клечки и цветята, сред виковете на майка ми и нейните пилета и пуйки, сред двете глътки ракия на баща ми и неговото съучастничество в моите поетически блянове.
Голямото езеро
Слънчева утрин в градината... Пагодите от кибритени клечки, като изправени на задните си крайници крилати гущери, се оглеждат в езерното огледало, обкръжени от красивия покой на разцъфнали сред водите островни цветя и белеещи се брегове, обсипани с огромни миди. Под езерните отражения се стрелват игриво мънички риби, които, в мащабите на тази градина, са гигантски сладководни косатки и делфини, големи колкото драконовия платноход, с когото жителите на тези острови кръстосват водите, изследвайки тайните на зелените брегове.
В летните утрини езерото приветливо посреща пчелите, които понякога кацат по повърхността му и бленуващият в градината, с тънка акациева клечка, се опитва да спаси тези жужащи удавници, оставяйки ги да изсъхнат под слънчевите лъчи, в покрова на островните пагоди и тревите.
Освен това, на него му харесва да се покачва по сгъваемата стълба и да наблюдава от птичи полет игрите на рибите, които сега не го забелязват и, необозпокоявани, се впускат в островните протоци, където водите са най-прозрачни.
Малкото езеро
Дъното му бе каменно и терасовидно като амфитеатър, потопен под водата, по чиито наклонени редове бяха накацали зеленеещи небеса, блатен мъх и сладководни водорасли, а в центъра му бе стволът на острова, от който се издигаше синьо-жълтата кула /с покрив от морски водоросли и едно слънце на върха/... Малкото езеро бе скрито сред високи цветя и сочни, ветрилообразни листа на тикви, небето над него бе могъщата корона на стария орех, а посоката на неговото дихание бе аквадуктоподобния канал, който като страстна целувка го свързваше с другото езеро, с рибните владения и островите на цветните пагоди.
На пишещия му харесва да си предстая, че е в пухкавата жълта къща на птицте, кацнала като приказен скорец на брега на малкото езеро, при устието на аквадуктоподобния канал, и там от нейните хоризонти, да смесва нишките на различни глаголни времена в сагата за езерната градина, като демиург, който не се безпокои за реалността на създаденото от него... Само бъдещето е възможност, която ще запази за последната страница.
Храмът на Слънцето
Приветлив, прекрасен и нежен е слънчевият бог, но също и заплашителен, като древен страж, оставен на бдение пред тотема на племето. Съвършеният кръг на главата му е прозорецът на този храм, жълтата линия на тялото му се спуска надолу, докато краката му, обагрени в червено злато, образуват очертанията на входа. Ръцете са вдигнати в права линия, почти като крилете на птица, кръжаща над земята.
Стените на храма са полупрозрачни, от кибритени клечки, слепени като две редуващи се гами от звуци, като ехото на ритуален барабан, като тихите напявания на жрец, рецитиращ мита за Сътворението....Отвън трите стени са украсени с огромни пана от тихоокеанска хартиена черница: на север е птицата, на запад еднорогът, на изток – аленият бог с лазурно-синята брада и големите си кехлибарено светлеещи очи, изникнал сред нощното небе /в краката му е лунният сърп, а край него, звездите/. Макар и обгръщаща храма от север, птицата е нежна, топла и женствена, изрисувана, за да хармонизира севера с южната чувственост. Еднорогът е груб, като бик от огън сред зеленината на свежите пасища.
От четирите диагонални посоки на покрива се спускат плитки от разноцветни нишки, а самият той е смесица от красива бродерия, морски обитатели, оранжева безбрежност, и на върха – светлината на разчупено слънчево яйце, под чиито основи е сочната зеленина на тропическия рай.
Вътрешността на храма е тайна за чуждите очи. Неговата същност сме ти и аз, ти, Възлюбената на моята душа...
Епилог
Маорите
Почти неясните контури от отразяващата се и блестяща във всичко светлина – огромният океан като старинен съд от синееща слюда, украсените с изкусни дърворезби канута, мержелеещи се сред пяната на могъщите приливни вълни, мекотата и движението на водите подобно прехода към сладостната дрямка под палмовите сенки, атолите и техните корали с бистри очертания като сълзите на богиня, от чиито пазви се носят пасажите с риби, зелени костенурки, медузи, морски звезди и водорасли, нежният бриз тихо приглася “Аоа-оа” на татуираните, окичени с цветя и раковини, танцуващи тела – и целият този, синеещ подобно утринно небе, празник нахлува в малкия селски двор, за няколко мига като благородна халюцинация обсебва пространството и времето в главата на бленуващия, и той вижда бъдещия океан с прозрачни води и ласкави острови да се разстила сред зеленчуковите градини, в сянката на къщата, по границите на оградата, да се слива с езерната градина и нов неосъществим план да се заражда в главата му и после да чезне като утринна мъгла, и да усеща неговите остатъци като портокалов сок по небцето си и, когато майката крещи или е тъжна, маорите да пеят и се веселят, да разпалват с радостен огън кръвта й, сякаш честват раждането на боговете-създатели, а бащата, светлеещ сред приветливата зеленина, да люлее майката като птица в прегръдките на зората. И синът, изплувал от тези очертания, да се върне в бащиния двор, наобиколен от призраците на предците и да каже: “Аз съм този, който съм, и нека се събудя в златото на цъфтящия сред синьо-зелената прозрачност слънчоглед, и там приема този свят такъв, какъвто е...” Предците се усмихват, запяват стари песни, гъдулки и кавали изпълват нощното небе с покой. И селцето, празнична седенка, населена с хора и звуци, полита към небето като булчинска шевица по раменете на мъртвата ми баба.
Земята ухае на земя, на сенокос и конска тор, и както орачът е извършил свойто дело и успокоен заспива до жена си, в къща пълна със деца и котки, така и аз – се разделям с тази езерна градина и се надявам да доплувам до отсрещните й брегове, а заедно с мен да е светът, пред когото се прекланям. |
31 Октомври 07, 19:00
 Коментари (0)
|
|
