| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 Разходка из "Езерната градина" 21:57 |
|
|
ЗАПИСКИ ЗА ПОЗЛАТЕНИЯ БРАТ |
Днес, когато моят скъп брат се завърна от поредното си неизбежно пребиваване сред лавиците с книги, сред фотографиите на миниатюрни кости и едва забележими нервни окончания, аз го запитах защо сивата дръжка на вратата, която води към неговата стая, е тъй неизразимо бяла и ослепителна. Той ме погледна почти безизразно и след като преброи до десет бавно и отчетливо наум /за това съм напълно сигурен и е безсмислено да обяснявам защо/ ми показа едно малко бяло пухче, което бе скрил в джоба си. Честно казано, никак не го разбрах… да, бялото пухче бе като че ли един достоен отговор за мен, чието единствено занимание от доста време насам е да наблюдавам уличните лампи на свечеряване и между другото да търся в някои от миниатюрните процепи на масата в гостната своя доверен приятел / името му ще запазя в тайна /, на когото е отредено особено важно място в моя живот, тоест в тази история. Като става въпрос за улични лампи ще отбележа, че тези, които аз виждам, са изключително красиви сега, през късната есен, когато снежинките понякога изпреварват очакванията ни, или, когато неочаквано след толкова години откриваш безмерното очарование на преждевременно падналите листа – все още жълто-зелени и сочни.
Да, нощем аз дълго наблюдавам старите улични лампи и някаква нежна необятност нахлува в гърдите и главата ми, чувствам се безсилен сред толкова толкова едва доловими сияния, тогава изглежда съм влюбен в нещо неизразимо или по-скоро единственото, което достига до мен са прекрасните силуети на крехките глухарчета, чиито корони светят с бяла светлина, докато, може би, тъмнината ги погълне, и от нея се покажат чудесните миражи на нашите сънища. Уличните лампи ми се представят като крехки растения с изящно светещи главици. Излизам навън и виждам килимите от красиви зелено-жълти листа, после се прибирам и плача от радост, меланхолия и умиление.
А през това време моят брат е потънал сред причудливите творения на своята необятна наука – както той казва: “Наука за необятността на кое да е присъствие” … Щастлив съм, че единствено аз бих могъл да наблюдавам неговите самотни превъплъщения. Навярно съм твърде облагодетелстван от факта, че мога да живея в този дом, в който времето е без значение – винаги да се връщам и да вкусвам от юношеството си, дори когато вече съм стар и побелял - само с едно докосване на белия лист – да влизам в стаята, в която винаги съм на 18, навън есента е толкова красива, аз съм влюбен в нея като в непозната девойка, населяваща нечия поема, а моят брат, както винаги, изпълнен с вдъхновяващи предчувствия, се впуска във владенията на всичко непознато, което го пленява.
Ситуацията сигурно е малко по-разбираема вече, но все едно, аз се радвам на уличните лампи и на неизразимо белия цвят на дръжката, посредством която бих могъл да вляза неочаквано в изпълнената с изненади стая на моя брат. Преди това бих искал да ви разкажа и за още нещо, за което може би не би трябвало да узнавате, ала самото му не споменаване би обезсмислило неизбежно тази история… Често в своите разговори с мен моят скъп брат произнася различни и привидно несвързани думи, които всъщност в крайна сметка водят до един и същ първоизточник. А именно, белият цвят. Ще отбележа думата “кост”, понятието “Млечен път”, сравнението “нежен като снежинка”…
Когато отворих вратата с ослепително бялата дръжка, пред мен се разкри огромната карта на съзвездията и планетите. Недалеч от нея, на светлината на нощната лампа се открояваха купчините с медицински книги, рисунките на голи тела, поставката с дървени макети на звездни системи, хирургически прибори, древни гробници и измислени видове насекоми, които приличаха по-скоро на чудновати камъчета, събрани в колекцията на някое замечтано дете, отколкото на някакви, макар и неизвестни видове бръмбари , скакалци или стоножки. Моят брат очевидно се вглеждаше в диаграмата на страница 258, която твърде подробно проследяваше кръвоносните окончания около дясната очна вдлъбнатина… Книгата бе незнайно откъде изровена “Анатомия на човека”, чиито корици бяха подвързани с изкуствена котешка кожа, за да може моят скъп брат, съзерцаващ перата на няколко екзотични приказни птици, да се съсредоточи дълбинно, да влезе в потока на енергичната зависимост между жертвата и палача, да възседне вълните на бягството, следенето, преследването и страстта, и по този начин да проникне безвъзвратно /само в конкретния миг/ сред кръвоносните съдове от страница 258 и после, когато му поднеса подноса с парещата чаша чай, да ме направи съпричастен на своите мисловни изригвания и не съвсем обикновени възприятия. Затова бих могъл с право да твърдя, че колкото и невероятно да изглежда моето присъствие в разпръсващите се и чезнещо-появяващи се точици на извършваната от моя брат концентрация, то бе неизбежен и очевиден факт – аз можех да се сливам и отделям от възприятията му и в крайна сметка съвсем обективно да размишлявам или рея над тях.
И когато той погледна към чашата с горещия чай, аз вече знаех: в главата му твърде смътно се процеждаха цветовете и очертанията на ненатрапчиво ароматен, парещ обект, който го накара да се просълзи от удоволствие и с привкус на леко гъделичкащо докосване по брадичката му показа конкретността на нещо твърде условно до този момент. Брат ми потъна сред фантазиите, предизвикани от уханието и аления цвят на запарката от няколко листенца “Хибискус” на дъното на чашата му; издуваше едва забележимо бузите си и сред миниатюрните вълни, които предизвикваше с концентрираната струя на своя дъх мигновено изменяше смисъла на цялата ситуация. Очите му вече не достигаха до алената втечненост между стените на порцелановия съд, а отиваха безмерно далеч, сред такова пространство, в което ароматът и аленият цвят се материализираха във фини песъчинки, обагряни в червено от нечия ръка, която ги поемаше в шепите си и после ги изсипваше грациозно върху ослепително-бяло ленено платно. Така се получи фигурата на прекрасна езерна риба с блестящи пурпурни люспи и очи. Рибата заплува срещу течението на кристално бистра река и накрая достигна до златисто отражение. Това бе една женска фигура, която очакваше край реката завръщането на жеравите. Рибата се сля с отражението, а моят брат потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко и аз едва успявах да го следвам във фантастичните му съзерцания. Но ароматният чай ни подканяше да го изпием и благодарение на това немаловажно обстоятелство решително взех подноса, завъртях го няколко пъти около бюрото, брат ми вдигна очи към мен и аз послушно му поднесох чашата с вече полуизстиналото “Каркаде” /”Хибискус”/.
Няколко минути по-късно зададох поредица от подвеждащи въпроси, с които целях да проникна по-дълбоко в измеренията на особената наука, чийто възторжен и неотклонен привърженик бе моят брат. Интересувах се, иначе казано, от чисто практическите последици на неговите занимания. Брат ми е изтъкнат медик в местната болница, но аз имам смелостта да твърдя, че той със същите основания е и астроном, орнитолог, преводач, колекционер на красиви находки от дългите неделни излети, астролог, биолог, естествоизпитател, философ, съзерцател и още много неща, за които всъщност не знам. Ала едно е сигурно – той се отдава с особена жар на своите дежурства в Спешното Отделение на малката ни градска болница. И все пак онова, което брат ми нарича “Наука за необятността на кое да е присъствие”, ми изглежда някак смътно доловимо за моята не особено целенасочено-мисловна природа. Защото е вярно, че не става въпрос за наука, на която би могъл да се отдадеш по свое собствено желание или усмотрение…
Но както и да е… въпросите ми вероятно не постигнаха нищо особено, тъй като , както казах, личните ми индуктивно-дедуктивни способности не са големи, ала и това е без значение в случая, при условие, че приемам себе си по-скоро като мастило, с което вдъхновението ми пише, за да се роди този разказ. Споменах ви за моя доверен приятел, когото ежедневно търся в цепнатините на масата в гостната стая и чието име не бих желал да издавам. Неговата личност е пряко свързана с някои от върховите постижения на скъпия ми брат… И така, една от най-важните особености, за която научих постепенно, поднасяйки вечер след вечер чай “Хибискус” и задавайки обичайните си поредици от подвеждащи въпроси, е, че когато се налага да изпълни своята лекарска мисия и да оперира някой пострадал, моят брат, заставайки съсредоточено край хирургическата маса, всъщност започва лов на пеперуди, чиито криле при всяка промяна на зрителния ъгъл променят цвета на своите огледални повърхности, следвайки ги моят брат достига до градина с дървета, храсти и треви без сенки – там той трябва да улови с мисълта си цвета на последната забелязана от него пеперуда и именно по този неведом признак да предопредели с хирургическите си умения по-нататъшната съдба на болния. Бързам да ви призная, че той явно относително успешно се справя със своята лекарска практика и често пъти е търсен от изпаднали в беда хора.
От друга страна, моят незнаен приятел, както споменах, живее в процепите на една старинна орехова маса. В естествено състояние всеки процеп се асоциира с нещо тъмно, нещо, което е в повечето случаи скрито от прекалено праволинейните лъчи на светлината. Аз мога направо да заявя, вече без недомлъвки, че моят доверен приятел не е просто живеещ в тези процепи, а той е всъщност този, който ги изпълва със смисъл… досетихте ли се ?!? Да, именно той е този. Той е сянката, тъмнината, мракът, който населява мъничките напуквания и дупчици на ореховата маса в гостната стая.
Не зная по какви причини моят брат се нуждае от него. Най-вероятно, за да изпълва онази тайна градина със сенките на собствените й дървета, храсти и треви и така да достигне предела на съвършенството в своите хирургически операции. Защото, мисля си, че по този начин би предал на градината си по осезаема материалност и евентуално по-спокойно и търпеливо би се отдал на естествоизпитателските си занимания и търсения на пеперуди.
Има и нещо друго. То се състои в това, че като страстен астроном и, в някаква степен, мистик, моят по-голям брат гледа на своите лекарски дела твърде метафорично и космически. Ще поясня – за него всяка заплетена в клинично отношение ситуация би могла да се разгледа като алтернативна възможност да се надникне в огромната звездна карта, закачена на достойно място в неговата стая. Когато държи скалпела и оперира, той твърди пред себе си, че не е никак невъзможно да предвиди появата на нова комета, началото на загадъчен космически взрив или характера на антиматерията и черните дупки… Понякога го обхваща манията да търси точни пролуки между галактиките и точно в тези случаи се стига до “бялото” като основополагащо понятие. Той обича да се взира в блясъка на своя лъскав скалпел. Ето, сега се приближава до ореховата маса, в чиито цепнатини аз търся доверения си приятел. Отново питам брат си за ослепително бялата дръжка на вратата му, а той мислено брои до десет и ми отговаря, че може би е заради Млечния път, който се е разлял из уличните лампи и те наистина, ама наистина приличат на светещи нежни глухарчета….
|
19 Май 08, 21:57
 Коментари (0)
|
|
