Разходка из Езерната градина

 

Разходка из "Езерната градина"
Новини
Видео
Радио репортажи
Публикации
Връзки
За контакти
Фото Галерия

БЛОГ АРХИВ
«« септември 2019 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30            



Разходка из "Езерната градина" 08:03
« Обратно
НЕПИСАНА ТРИЛОГИЯ


Ти


Ще разлееш каната с мляко върху тялото й – черно и лъскаво, пропито с гъвкава нежност и ухание на препускаща в съня си антилопа. Ще ти се стори, че така се е родила утринта, че е било началото на всичко и за кой ли път отново ще се завръщаш в стаята, над ложето й, за да попиеш с поглед капките наслада, млечните следи и избиващата пот върху гладката й сладострастна кожа. За миг в тялото й ще откриеш снежната планина, скалите с мъховете и древните дървета, където някога си крачил преди самото Сътворение, безпаметен и мъдър, почти неразличим в диханието на блуждаещите ветрове.

Ще е тъмно в стаята. Косите й ще се увиват около хълбоците ти и ти ще си безсилен да мълчиш или да говориш , защото на прозореца ще се е отпечатала фигурата на древния ти Праотец : едно кълбо от забрава и мълчание. Неусетно ще си спомниш алхимията на всеки жест, мириса на борова смола, шума на ручеите, поклащането на тревите...

Тогава бедрата й ще се притворят, а навън стъпките на непознати хора ще ти напомнят за зората и ти с пръст ще очертаеш символичния й диск върху корема на любимата жена. Вулвата ще се изпълни със сладостен нектар, подобен на млякото, в което боговете къпят своите тела след дълъг и прекрасен пир.

Ще дочуеш нейното простенващо ридание, и завърнал се отново в самотата си, ще се отделиш от ложето, ще разтвориш прашната и празна книга, оставена на бюрото от някой друг, и ще напишеш :

“Една екваториална нощ се е сгушила в леглото ми. От отворената й уста белите съзвездия жадуват моя силует...”

Ще ти се прииска да говориш, да назовеш с трепет името й, но отваряйки устата си, ще осъзнаеш с ужас, че те няма, че си се изгубил безвъзвратно в тунела на собственото си мълчание.

От стените в стаята ще поникне млада пролетна трева. Ще дочуеш шепота на соковете й дълбоко в тялото си и така, хипнотизиран от зеления й цвят, ще се слееш с тъмното кълбо на неизвестния си Праотец, докато жената в ложето те наблюдава с искрена учуденост, а ти отлиташ през стените към безкрайното небе, към мрака на своята забравена отвъдност.

Някъде пред теб осанката на ягуара ще се прокрадва почти незабележима сред огромните скали, сред бягащите облаци и утринния сняг. Ще крачиш по следите му, опиянен от съвършените им очертания. Ще навлезеш сред дърветата. Неусетно стъпките пред теб ще се превърнат в отпечатъци на хищна птица, чиято фигура ще те очаква в края на пътеката... ще потънеш в празното пространство на изначалната безпаметност.

Когато всичко свърши, след дългото отсъствие, ще се завърнеш в залата с птиците, и тогава Главният Уредник на сбирките от лявото крило на Музея, усмихнат като божество, ще облече белия си фрак. Ще ти покаже златното колибри, фотографията на каменната птица и твоето собствено лице, отпечатано върху огледалния капак на верижния му часовник. После край вас ще изникнат крехките телца на девойките от обслужващия персонал. Техните тихи напявания , меките движения, с които копринените им кърпички докосват поставките на птиците, златният прашец, капещ от косите им и морскосините им изящни роби ще ви напомнят, че е вече почти полунощ и, обладани от тяхното очарование, ще потеглите към отдалечените галерии – като деца, отпили глътка от сладостен, но забранен сироп. Защото, в края на краищата, законите са неотменни в тази част на денонощието, когато от огромната раковина ще излезе подставеното лице на Директора, и разглеждайки запотените аквариуми с екзотични риби, уж случайно ще се обърне – точно в момента, в който девойките от обслужващия персонал навлизат смутено в сумрачното помещение на морските обитатели. Ще се разсмее преднамерено насила и с няколко скока ще се върне в раковината, след като вече е успял да изпълни чудноватия си трик – за секунди фините одежди на девойките ще се покрият с мънички миди, между бедрата си всяка от красавиците ще открие светеща перла, която ще постави на пода, и така от бистрите сълзи на морското дъно ще се образува великолепната фигура на Директора....

А вие сякаш предусетили невъзможното, достигайки залата с красивите сбирки от хербаризирани растения, ще заговорите почти на шега за стаята на Заместник-Главния Уредник, в която никой никога не е влизал, и чието местонахождение е всъщност неясно. Ще се появят едва забележими фрески по стените, вашите очи ще се взират дълго в тях, докато се загубите сред гъстълака от мисли, докато всеки по отделно се завърне там откъдето е дошъл, докато залата изчезне, и ти отново се окажеш в къщата при спящата красавица – твоята млада и гъвкава като змия негърка.






Дуарте


“Настоявам да се събудите, татко...” – каза Дуарте и ехото на гласа му продължи да се отразява няколко секунди в тежките и прашни завеси, покриващи стените на залата, в хилядолетния сумрак, царящ сред тази част на музея, за която само Дуарте и няколко негови довереници знаеха, че е почудо запазило се крило от древна резиденция, чиито династии в разгара на урежданите в своя чест тържества изчезвали незабелязано и оставяли след себе си смесица от чудати статуетки, изискани украшения и тайнствен сумрак... Увереността, с която Дуарте изричаше тази почти заклинателна формула по едно и също време на деня, неизменно и някак фанатично, го бе превърнала съвсем естествено във всемогъщ владетел на слабоизследваната и негостоприемна част от музея, където стените са сводести и направени от гранит, където властва усещането за абсолютна недоизказаност и дори господин Главният Директор се чувства напрегнато и неудобно, когато се налага да извърши своята ежемесечна обиколка, да инспектира изяществото и ненакърнимостта на колекциите и изрече тронното си слово, в чийто край неизменно ще се намери място за няколко възвишени и философски обосновани хули към предходниците, боговете и астролозите, замислили и построили това съоръжение.

На пода с тебешир бе нарисувана фигура на всеблаг и всеопрощаващ човек, за когото Дуарте твърдеше, че е далечна еманация на неговия баща, и неясно по стечението на какви обстоятелства, бе измислил или чул от някъде историята за тайния магнат, в чиято малка стаичка някъде под тези сводове се помещавала леярната , в която Той, Магнатът, сръчният му отец – отливаше статуетки на джуджета, феи и принцове, и после ги подреждаше в своите подземни складове, където техните бронзови фигури излъчвали бледа светлина, а Тои нощем слизал при тях и вдъхновено пишел великолепни, безумни и може би гениални трактати за своята тайна работилница, като междувпрочем твърдял, че отливал между нейните стени късчета от своята Покровителка – прекрасната богиня на луната...

В дъното на залата, сред саксии с редки праисторически видове папрат се издигаше мъничък обелиск, в чиято куха сърцевина Дуарте понякога долавяше ударите на бащиното сърце. Тогава тялото му се разтърсваше от радостни гърчове, от съседните галерии излизаха помощниците на Заместник-Главния Уредник, които в строги геометрични процесии по шестима донасяха три огромни алени платна и покриваха Дуарте с тях, докато той търсеше сред океана от звезди, сред нощните ветрове и тръпчивия вкус на съня изход от налудничавите и потресаващи сюжети, които хипотетично бе измислил или написал неговият баща. Накрая се вцепеняваше, а очите му, обхванати от прояснение, смътно опипваха с погледите си златистите дракони, които бяха избродирани от вътрешната страна на алените покривала.

Облечен в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, Дуарте обичаше да кръстосва своите владения, отдаден на нежно съзерцание, разплитащ и преплитащ нишките на своите мними и истински мистерии, съпровождан от почти безплътния силует на красивата Лукреция – девойката, живееща в бистрия извор на една вечнозелена гора, и тихото съучастничество на пищните фрески с влюбени демони... В тези моменти лицето му се видоизменяше, очите му се изпълваха с безбрежност. Дуарте търсеше несметните съкровища, които хилядолетията бяха отредили за него, и винаги с фанатична увереност, подобна на тази, с която изговаряше неизменната си реплика, се добираше до поредната следа, до поредното потвърждение, както той смяташе, за нишката, която неговият баща спускаше, за да наставлява и води сина си към истинско просветление. Всеки път Дуарте откриваше различни неща, които подреждаше в любимата си ниша, по чиито стени бяха окачени хербарии с екзотични цикади и трансхималайски лечебни билки... Тъмнокожата Лукреция се навеждаше над момчешкия му силует, очите й галеха с любов косите му, а той сякаш неподозиращ нищо, подреждаще своята колекция от трофеи, създаваше, разрушаваше и отново неясно приемаше поредната комбинация от индуктивно-дедуктивни хипотези и конструкции.

Дуарте отдавна подозираше един от свитата на господин Главния Директор в тайно съучастничество, в дълбока и дори немислима конспирация - неговата прекрасна униформа, приличаща на дълго бяло расо или може би на нощница с малките сини звездички по нея, неговата дълга бяла брада и умното му, но някак напрегнато, недоброжелателно лице - показваха несъмнената връзка, несъмнения противоположен прототип на любимия баща, и това изпълваше Дуарте с неописуемо блаженство. Тази загадъчна личност не бе никой друг, а Заместник-Главният Уредник от лявото крило на музея, но тъй като Дуарте не виждаше нищо друго освен любимата Лукреция, любовните демони и нещата, които напомняха за баща му, съвсем естествено смътно долавяше единствено високия ранг и титлите на господин Главния Директор - всичко останало наоколо му изглеждаше еднотипно и равно като повърхността на локва, несмущавана от ветровете.

Близките довереници на Дуарте му бяха разказали, че един път на две години човекът със странната нощница влизал в източния фонтан със златисто-червени рибки, доплувал до голото мраморно тяло на богинята, от чиито зърна се стичали бистри струи вода и започвал да целува нозете й като си мърморил някаква тайна формула, после тялото му се сливало с нейното и никой не го виждал в продължение на месец. Дуарте често пъти се бе замислял над чутото, дори бе стигнал дотам да помоли тъмнокожата и грациозна Лукреция да изпише с изящния си калиграфски почерк тази мистериозна история върху обработен бананов лист, за да може съвсем буквално да постави разказаното от доверениците сред другите трофеи, да го подреди като в пасианс, да го свърже в нова, още по-немислима силогическа конструкция. Така, без въобще да подозира, Дуарте се бе превърнал в жива енциклопедия на човечеството, в истински адепт на бъдещото еволюционно развитие... В главата му се преплитаха умопомрачителни истории за психически революции, за пулсации на мозъчните вълни и ролята на физиологията при четенето на поезия - и във всичко - от археологическите разкопки до споровете за несъщестуващ вид орхидея в долините на Бутан, пътеводител бе любимият му баща, на когото преписваше всички свои открития и предположения. Така една сутрин, сред вечния сумрак на древната резиденция, Дуарте успя да проследи девойката от обслужващия персонал, която отговаряше за напояването на праисторическата папрат. Наблюдавайки сладостните движения на стегнатия й самодивски ханш, него го осени великолепното прозрение за това какво се бе случило в тялото на мраморната богиня след като Заместник-Главния Уредник от лявото крило на музея бе изчезнал, докосвайки го. Дуарте ясно видя баща си в стая с бели стени и таван, представляващ повърхността на чудно красиво прозрачно море. Таванът бе целият направен от вода и явно не се подчиняваше на законите на гравитацията. Когато Дуарте се вгледа в него, видя преминаващи пасажи от жълто-сини риби, видя светещи червени водорасли, видя мидички, раковини и играещи морски игли... Баща му се усмихна и обясни, че това море е всъщност недосегаемо, че то е почти като илюзия, защото при всеки опит да проникнеш в неговите дълбини, при всяко усилие да преминеш през водния таван се оказваш в друга такава бяла стая с главата надолу, чиято противоположна на пода стена е същото прозрачно море, към което така неистово си се стремял... Дуарте разбра, че може би Заместник-Главният Уредник бе попаднал в подобна ситуация - вероятно, прониквайки в мраморното тяло на богинята, винаги отново се е оказвал във фонтан с абсолютно същите рибки, в нозете на абсолютно същата богиня, нашепващ абсолютно същите магически формули. И така обезсилен се е завръщал отново в музея до следващия прилив на опустошителна любовна енергия.

От този момент нататък в стаята с белите стени Дуарте отиваше винаги, когато го осеняха вълните на разтърсващото просветление. И не след дълго той достигна до извода, че баща му в своите тайни трактати бе писал не толкова за леярната си, колкото за красивата цикада, която го посещавала нощем в сънищата му и му разказвала своите чудесни приказни истории - въз основа на тези алегорични легенди бащата на Дуарте бе открил тайната на Сътворнието и превръщението на формите, и бе изказал в една от своите книги гениалната мисъл за връзката между генетичния код на човека и разклоняващите се пътеки на неговото обществено-икономическо развитие. Иначе казано, според Дуарте, баща му бе прозрял тайния код на еволюцията, той бе предусетил неведомата зависимост между незнайната информация, заложена в хромозомните матрици и обществено-икономическите закономерности, които по своята същност били изменчиви и пряко свързани с човешката психика...

Така Дуарте съблюдаваше странния ход на своя живот, осенен от мисълта за баща си, влюбен безумно в своята тъмнокожа Лукреция, облечен понякога в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, покриван от алени наметала, посещаван от своите довереници, откриващ оставените за него от хилядолетията съкровища, отдаден изцяло на своите трофеи и индуктивно-дедуктивните хиптези, произтичащи от тях.

Вечер (макар, че всъщност в древната резиденция това бе трудно да се определи) Дуарте галеше красивата Лукреция, нашепваше й нежни думи, а тя ласкаво му се усмихваше и после те, двамата, заспиваха - тя с глава върху пухената възглавница, а той - опрял слепоочието си върху прекрасното й коремче.




Аз


Огромните прозорци, гледащи към вътрешния двор, сред който са водопадът, белите камъчета и увивните растения с декоративни храсти; красивите мраморни колони, вратите от слонова кост, край всяка от които е застанала двойка влюбени богове - целите от злато, сенките на миниатюрните кипариси и саксиите, приличащи на амфори с антично вино - край тях стъпвам, опиянен от свежия въздух и късчето синьо небе, видимо единствено в тази част на музея. Достигам дъното на галерията, малката портичка се отваря, иззад нея се показва една крехка нимфа. Тя има в косите си теменужки и според мен се казва Лукреция. Сърцето ми бие до полуда. Лукреция бавно се отдалечава към вътрешността на музея, към колекциите с алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Там тя ще ме чака в сянката на огромна порцеланова ваза, украсена със синьо-бели планини и жълти есенни поля. Но сега още е рано. Аз съм в една от най-древните зали на музея , стените й са сводести и грапави, целите от гранит. В центъра се издига гигантско изсъхнало дърво, чиито корени са набраздили пода, стените и колоните като мрежи от чудовищни вени, в които сякаш е циркулирала кръвта на живата някога зала. До мен се приближава Уредникът, отговарящ по обслужването на изсъхналото дърво. Той е стар и мъдър, облечен в снежно-бели дрехи.

Носи в ръцете си потъмнял папирус. Започва да чете тихо... От разказа му разбирам, че някога това дърво е било вечнозелено, с много листа и птици в короната. Всяка нощ корените му се хранели със соковете на слънцето и на върха му се появявала ярко-светеща зелена звзда. Но веднъж, по невнимание, дървото погълнало Слънцето - в залата нахлули свирепи ветрове, листата му се оцветили в оранжево, червено и жълто и така, според папируса, се родила Есента. Слънцето отново изплувало на небосклона, а дървото изсъхнало и в един миг всичките му листа се отронили и полетели към пода. В тяхното въртеливо движение за кратко се образувала фигурата на Девицата с гълъбите. Била изваяна от оранжеви, жълти и червени листа, по ръцете й били накацали гълъби от меки слънчеви лъчи... Отдалечавам се и поемам към вестибюла на централното крило на музея. Там се помещава Учреждението на Директора... По пътя няколко помощник-служители по поддръжката на колекциите от далкоизточни чапли ми съобщават, че подставеното лице на Директора свири на арфа в предверието на тяхната зала и рецитира стихове из измислен от него епос, в който се загатва за някаква тайна стаичка, за бронзови джуджета, за съвършената симетрия на едно убийство и , не на последно място, за бъдещата ера на посткапитализма.

Приближавам се до диамантените покои на господин Главния Директор. В момента Той разговаря със своята камериерка. Неочаквано единият Му клепач се обездвижва. Диалогът с камериерката продължава. Другият клепач също се обездвижва. Камериерката Го поглежда смутено, но продължава да говори. В края на разговора им господин Главния Директор е почти жив труп, успява да раздвижи единствено устата си. Влизам и Му се представям. Устата Му се вкаменява.

Аз решавам да разгадая мистерията. Връщам се при моята възлюбена Лукреция, която ме чака сред колекциите от алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Целувам я нежно и поглеждам в очите й - в тях е написана истината: със своята арфа и стиховете от измисления си епос подставеното лице на Директора е успяло някак да промени симетрията в подредбата на сухите хербарии от южноалпийски билки. С всяко разместване по пътя на инициацията, той е съумял паралелно да обездвижи господин Главния Директор и може би да извърши преврат в своя полза. Аз бързо подреждам хербариите, връщам се при господин Главния Директор и, когато Той ме поглежда, осъзнавам промяната на чертите Му - пред мен е едно неясно и тъмно кълбо, което ме нарича Дуарте, и аз зная: това е моят баща...

Връщам се радостен в покоите на Лукреция. И успокоен, кротко заспивам върху коремчето й.
17 Юни 08, 08:03    Коментари (0)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

Коментари
Няма мнения, вашето ще бъде първото.
Добави коментaр 
От:
Коментар:
Въведете кода от картинката в ляво

 
0.0707