Специфичните културни, исторически и географски условия, в които се формира и развива тибетската цивилизация, са предопределили особената връзка-синтез между свещеното и профанното, между духовното и светското (така характерна за дълбоката древност), водеща до ново, несрещано до този момент, и при всички случаи, странно за европееца статукво. В световната история са познати различни примери за управлявани от религиозни институции държави, но, струва ми се, в никоя от тях измеренията на култа не са обхващали така цялостно тоталната структура на едно общество. Дори, в случая, въпросът не е толкова в уникалните "духовни" аспекти на културната среда, предопределила развитието на подобна държавна организация (те по своя характер са всъщност необозрими и не биха могли да бъдат предмет на това "изследване"); проблемът е по-скоро да се очертаят външните параметри на култовите институции, техните изцяло светски функции. Заглавието в началото може да изглежда парадоксално, от една страна, защото тибетското общество в средата на ХХ в. е феодално общество, чиито истински и несъмнени достойнства бихме могли да търсим повече в сферата на философията, метафизиката, трансперсоналната психология, медицината и литературата, отколкото във формите на неговите различни социални и обществени структури. От друга страна, темата на настоящата разработка е един тотално различен тип цивилизация от западната, цивилизация, в която "необичайните емоционално-психични" преживявания заемат по-високо място в йерархията на ценностите, отколкото "научната" (с езика на Запада) рационално-емпирична умозрителност. По думите на френския изследовател професор Ласал: "...на "Покрива на света" (както често е наричан Тибет) възниква високоразвита култура на дясното мозъчно полукълбо..." (Ласал 1988: 36), където, според съвременната невропсихология, са скрити центровете на емоциите, интуицията, образното мислене и различаването. Затова е трудно и непривично, когато се говори за Тибет, да се използват наготово понятия и мисловни схеми, моделирани в условията на съвсем различна културно-историческа и обществено-социална среда. Но все пак е възможно да се очертаят външните, чисто материални контури на социално-икономическата картина на тибетското общество, подчинени, както навсякъде по света, на неизбежните закони на търсенето и предлагането, на стремежа към икономически просперитет и замогване. Основното и най-важно средище на социалния, икономическия и политическия живот в Тибет през разглеждания период са манастирите. Тъй като цялото съществуване на ламаитската държава търси своето дълбоко осмисляне във възможността максимално да подпомогне материално и институционално развитието на религията (като, за разлика от други подобни държави, се подхожда смайващо толерантно към всякакъв вид духовни практики и учения), религиозните институции се превръщат в мощен социално-икономически организъм, който определя цялостния живот на страната.Към началото на ХХ в. близо 10% от мъжкото население на Тибет има монашески статут. За сравнение, в Тайланд (друга изцяло будистка страна) броят на членовете на монашеските общини не надхвърля 1% от общия брой на мъжкото население. Вярата на тибетците, че монахът заема по-висше място от мирянина, че той е по-знаещ, че е по-близо до свещеното, т.е. до възвишеното, спомага за налагането на особена обществена нагласа, според която държавата трябва да се грижи за религията и духовното развитие на страната, трябва да осигурява възможността монашеството да обхваща максимален брой последователи. Иначе казано, монашеската система в Тибет не е била привилегия на някакъв ограничен елит, а по-скоро е представлявала един масов феномен.Широко разпространена и обичайна практика е било огромната част от монасите, постъпващи в манастирите, да са на възраст между седем и десет години. И, разбира се, техните лични предпочитания и желания не са вземани под внимание а водещи са били единствено намеренията на родителите им. Причините, подтикващи един тибетец да направи сина си монах, са били от най-различно естество. "...в някои случаи от значение е била дълбоката религиозна вяра на родителите, че да бъдеш монах, е въпрос на особена привилегия и чест. При други е било повече свързано с нагласата, че да направиш сина си монах, означава да намалиш разхода на храна в семейството и да освободиш детето си от тежкия селски живот (този тип съображения не са за подценяване, тъй като Тибет е полупустинно плато със средна надморска височина 4000 метра). За трети, изпращането на сина в манастир е било продиктувано от възможността той да споделя със семейството си своя дял от пари, които годишно правителството му отпуска като член на монашеската община. Имало е и случаи, когато монашеският обет е бил свързан с тържественото обещание на родителите пред някое божество, че ще направят сина си монах, ако той бъде излекуван. И не на последно място, важна роля в набирането на членове на монашеската община е изигравала така наречената "манориална такса", според която селяните, работещи в поземлените владения на даден манастир, са били длъжни, ако имат трима сина, да направят единия от тях монах." (Голдщайн 1989: 74).Когато едно момче стане монах, очаква се изборът на този социален статус да е за цял живот. Все пак членът на монашеската община има правото да я напусне, но множество силови, косвени механизми обикновено го карат да предпочете избраното от родителите му поприще. От една страна, монашеската система е така изградена, че да осигурява висок социален статус на членовете си. Като този, който се откаже от нея, губи привилегиите си. Освен това манастирът не е място, където се налагат някакви ограничения в поведението (с изключение на обичайните), не се изисква от монасите да достигат до значими образователни постижения, нещо повече - неграмотните монаси не са санкционирани и всъщност малцина от членовете на манастира се занимават сериозно с изучаване на свещените книги и с медитация. От тези, които изглеждат явно непригодни за живот, отдаден на мистични търсения, се изключват само нарушителите на обета за отказ от сексуални връзки и убийците. Не съществуват изпити, полагането на които да определя оставането или не-оставането в монашеската община. За този, който е решил да напусне манастира, изникват важни икономически пречки. Докато, като монах той е получавал прехраната си, без да му се налага да извършва тежък физически труд, след напускането на манастира, губейки своя социален статус, попада в незавидното положение на зависим от своите господари селянин, борещ се всекидневно с големи усилия за физическото си оцеляване. Монашеството се превръща в удобен начин за препитаване и издигане по стъпалата на социалната стълба. Освен всичко останало, манастирите са полуавтономни единици, чийто вътрешен ред не може да бъде променян от държавата, и играят през разглеждания период водеща роля в политическия живот. Изградената по този начин монашеска система осигурява материалното подпомагане на значителна част от тибетското население, тъй като икономическите механизми на отделния манастир дават препитание както на членовете на общината и техните семейства, така и на голям брой селяни, обслужващи манастирската собственост. За да бъде разбран смисълът на заглавието, което съм избрал, ще цитирам откъс от книгата на прочутата пътешественичка Александра Давид-Неел "Тибет - магия и тайна", в който тя описва чисто светския характер на повечето дейности, извършвани от нисшите слоеве на монашеското съсловие:

"И все пак за мнозина най-привлекателната професия е търговията. Повечето ламаитски монаси, които не са особено религиозни, стават търговци. Ако нямат пари, за да започнат собствена търговия, те се хващат на работа като секретари, счетоводители или като обикновени слуги при някой търговец.

Логично е да се помисли, че търговията няма кой знае колко общо с религиозните стремления, но трябва да си спомним, че с редки изключения малцина монаси избират сами професията си. Повечето са доведени в манастира като деца и би било несправедливо да ги упрекваме, че не са останали верни на мистичното си поприще." (Давид-Неел 1993: 170).

Важно е да се има предвид, че всички икономически дейности, извършвани от монасите, са под протекцията на манастира. Крайният резултат е не толкова и не само личното облагодетелстване, а общият материален просперитет на монашеската община, която осигурява благоприятни условия за духовното развитие на стремящите се искрено към мистичното поприще нейни членове.

Собствеността на манастира е четири типа: поземлена собственост, стада от дребен и едър добитък, търговски стоки и заеми, дадени на нуждаещите се селяни. Поземлената собственост се управлява по следния начин:

В първия случай отговарящият за администрирането на поземлените владения прехвърля ползването на благата от специализираните части на манастирската собственост върху отделни семейства, които са наречени "бог-бдаг".

Получените от тях парцели земя са обработвани от обвързаните с манастира селяни, които вместо възнаграждение получават по парче земя за свои лични нужди и като наематели на манастирската собственост не плащат никаква такса за получената възможност да се препитават с парцела земя, който им е даден. "Бог-бдаг"-ът трябва да предаде част от продукцията на отговарящия за администрирането на поземлените владения (според тяхно предварително подготвено споразумение) и да плати дължимия годишен данък на правителството. Този механизъм на стопанисване на земята, според италиански учен-тибетолог: "...обикновено се оказвал доста доходен, и почти всички "бог-бдаг" принадлежали към аристокрацията..." (Туци 1968: 302).

Другата процедура се изразява в това, че отговарящият за администрирането на поземлените владения изпраща представител на манастирските владения, който е натоварен със задачата да ръководи и надзирава работата на зависимите от манастира селяни по време на жътвата. И в този случай е била налице добра възможност за печалба.

Освен поземлена собственост манастирската общност притежава и стада от едър и дребен добитък - якове, "мдзо", кози и овце, за които се грижат така наречените "брог-па". Най-важната продукция за манастира е маслото ("мар"), което бива използвано за различни цели - за храна, за нуждите на литургията (по-специално за ритуалните лампи). По време на така наречената "маслена жътва" ("ше-здуд-па") представител на администриращия манастирската собственост (отговарящ както за поземлената, така и за останалите видове собственост) обикаля стадата, за да събере маслото и да определи броя на животните, родени през годината. Количеството масло, което трябва да се получи за всяко отделно животно, е точно определено - то възлиза на пет мерни единици "кхал" за яковете и "мдзо", и три мерни единици "кхал" за овцете и козите. Интересна особеност е, че говедарите "брог-па", независимо от това дали стадата им са се увеличили или намалели, трябва да предадат същото количество масло, за което предварително са се договорили с икономическата администрация на манастира.

Подобна практика съществува и при търговските операции. Александра Давид-Неел разказва за обичай, според който определено количество пари или стоки се поверява за известно време на служител от манастира. Той трябва да оперира с този капитал така, сякаш е негов, за да покрие някакви свои нужди. В края на уговорения период служителят следва да върне поверения му депозитен капитал. Ако е успял да реализира по-голяма печалба от необходимата за покриване на разходите си, толкова по-добре - разликата остава за него. Ако е похарчил повече, отколкото е спечелил, следва да заплати от собствения си джоб. Големите манастири са поддържали традиционно здрави търговски връзки с Индия и Китай, отделно от бартерните сделки, които са осъществявали със своите "брог-па". А самите бартери са изглеждали по следния начин: през лятото, когато "брог-па" се нуждаят от допълнителен фураж за изхранването на добитъка, администриращият манастирската собственост им предоставя необходимото количество ечемик по предварително изготвена спогодба. После, след слизането си от планините през есента или зимата, "брог-па" трябва да възстановят използвания през лятото фураж преди всичко в масло, вълна, кожи и т.н. Като резултат от тази система складовете за стоки на големите манастири в градовете (например в Лхаса) са били по-добре снабдени от останалите магазини.

Важно място в доходите на манастирските общини заемат и отпусканите заеми на нуждаещи се селяни, които трябва да върнат дадените им суми с 25% лихва.

Не бива да се забравят и даровете, правени от религиозните миряни, както и отпусканите от централното правителство суми за манастирските общини.

Конкретната "социална помощ", която получават монасите, е във вид на чай, храна и пари. Чаят с масло и хлебчетата от ечемичено брашно са от голямо значение за суровите условия на високопланинското тибетско плато. Неплодородните земи и силните студове правят невъзможно производството на селскостопанска продукция, различна от ечемика и от някои типично тибетски сортове житни култури. Като се прибави и фактът, че Тибет е будистка страна, в която използването на месото като храна не се толерира (не съществуват специални забрани за миряните, но обществената нагласа е, че убийството на животно е убийство на преродил се човек), става ясно, че помощта, получавана от монасите, има изключително значение.

Когато се търсят "социалните" измерения на един религиозен феномен, неизбежно, при огромната трудност на подобен тип изследвания, се достига до проблема за вярата, за особената функция, която изпълняват култовите институции като регулатор на общественото съзнание, като източник на високи етични стремления и идеали. В този смисъл, на езика на съвременната психология, “се извършва една заздравяваща терапия за съзнанието” (Юнг 1996: 16) играеща водеща роля при формирането на културната нагласа в обществото.

Дълбокото въздействие на дадена религия до голяма степен зависи от вътрешната атмосфера, създавана от нейните поддръжници, т.е. искреността и истинската мистична отдаденост, с която се служи на възвишения идеал. Особеностите на Тибет са били такива, че е съществувала пълна толерантност към всякакви духовни търсения - "...един лама би могъл да бъде и атеист, това си е негова лична работа, и членовете на монашеската община не могат да бъдат преследвани заради своите убеждения." (Давид-Неел 1991: 203).

Манастирът постепенно се превръща в централно място за вътрешния живот на страната, осигурявайки регионалната икономика с необходимия за функционирането й пазар. Но преди всичко монашеската община, с извършваните от нея литургични служби, осигурява духовната поддръжка за миряните. Монасите, знаещи как най-добре да представят резултатите от даренията на вярващия като акт на бъдещо спасение както за благодетеля, така и за всички живи същества, успяват да осигурят не само материалните постъпления за манастира, но и създават дълбоко религиозно чувство у тибетеца.

Механизмите, чрез които функционира един манастир, са сложни и стриктно действащи. Администрацията е разделена на две - едната част от нея се занимава само с проблемите на култа, с молитвените сесии, с ритуалите и т.н., а другата - с неговите икономически структури, с издръжката на манастира. И всичко е така изградено, че всяко постъпление в монашеската община да намери точното си предназначение. Злоупотребите са почти невъзможни. Толерира се частната собственост на монасите и те имат пълната свобода да изявят своя предприемачески дух, но строго определените количества от стоки и пари, нужни за функционирането на манастира, винаги биват осигурявани. Така се създава една особена симбиоза между религиозното и светското, като това не става за сметка на религиозната институция, дори напротив - като успешно функционираща икономическа единица тя дава възможност на малкото, но искрено стремящи се към духовни знания монаси да се отдадат свободно на заниманията си, без да се безпокоят за чисто материалните проблеми на своето изхранване и въобще за своето физическо оцеляване. Особеностите на религията в Тибет са такива, че вярващият се стреми по-скоро към личното си "вътрешно усъвършенстване", отколкото да се надява на някаква божествена милост или наказание, разбирани в контекста на западната юдео-християнска или мюсюлманската културни системи.

Естествено "простолюдието" е вярвало в покровителството или злотворното влияние на различни свръхестествени сили и като цяло съзнанието на тибетеца е било дълбоко магическо. Но по-скоро водещ е бил личният мотив за достигането на "истинското" битие чрез прекъсване на причинно-следствената връзка на кармата и постигането на "просветление" ("нирвана"). Не е търсено някакво свръхестествено присъствие и благодеяние "свише", чиято функция е да следи земния живот на човека - и взависимост от оценъчната скала праведност-низост - да изпраща хората в рая или да ги наказва с ада. Дори, в известен смисъл, според тибетската културна традиция - боговете и демоните са плод единствено на човешкото съзнание, те са "илюзия", като всичко останало в материалния свят.

Тези обяснения са важни, за да бъде добре разбрана психологията на тибетското общество. Защото дори и някои лами да са известни със своето "неблагочестие", това в никакъв случай не накърнява самата монашеска институция и според Давид-Неел е съществувала нагласата ученикът на даден лама, който забелязва несъвършенствата на своя учител, да не се отказва от него, а да го използва максимално, за да придобие знанията, които той притежава.

Затова институцията на монашеските общини е представлявала здрав социален организъм, в който умело са се преплитали религиозното и светското. Членовете на даден манастир обикновено са свързани помежду си със силно чувство на братство и общностна принадлежност.

Не бива да се забравя и дейното участие на държавата в осигуряването на нормалното функциониране на манастирите. За тази цел централното правителство налага специален данък на всички селскостопански производители. Изградена е оригинална система за надзор по събирането и транспортирането на данъците с минимално участие на представителите на държавната власт. Тибет от разглеждания период е страна, в която бюрократичният апарат е силно намален и като цяло светските институции се ръководят или от духовни лица, или са поставени в пряка служба на религията.

В спецификата на "социалното осигуряване" се коренят и причините за смъртта на тибетската държава, която на практика престава да съществува след китайското нахлуване в източен Тибет през 1951 г. Според американския историк Мелвин Голдщайн, традиционно закостенялата система на манастирите и цялостната обществена нагласа са били преграда за модернизирането на тибетската държава. Икономическата сила и самостоятелност на големите манастири води до политическа разпокъсаност и дестабилизира държавния апарат (активното участие на монашеските общини в политическите борби на страната разклащат основите на светските институции). По същество вътрешнополитическото противопоставяне е на религиозна основа, взависимост от това дали Далай Лама (духовният и светски водач на Тибет) провежда възможно най-правилната политика по посока на максималното осигуряване на добри условия за развитието на религията. Пропада опитът на централното правителство да бъдат намалени поземлените владения и данъчните постъпления за манастирите. От своя страна, това е основната причина, поради която държавата не е в състояние да отделя достатъчно средства за отбранителната си способност и става лесна плячка за настъпващите комунистически армии. Така се достига до парадоксалната ситуация, при която самобитната и духовно високоразвита тибетска цивилизация става жертва на едно от най-големите варварства на ХХ в. - маоизма. Прекъсната е хилядолетна традиция, оставила след себе си ярки постижения в полетата на духовното себереализиране - психологията, философията, етиката, медицината, литературата. Някои известни съвременни учени използват и потвърждават в своите изследвания високите постижения на тибетската култура и наука. Сред тях са Карл  Густав Юнг, Тимъти Лиъри, Станислав Гроф...

Устройството на тибетската държава, по-специално структурата на нейната "социална" политика, спомага за развитието на религията и за икономическото осигуряване на значителна част от тибетското общество, но се оказва неспособно за самозащита при външни посегателства. Така за пореден път в световната история, за съжаление, се доказва максимата, че трайно съществуват само тези държавни "организми", които се съобразяват адекватно с жестоките закони на адаптацията и оцеляването.

Библиография:

Голдщайн 1989: Goldstein, M. A History of a Modern Tibet (1913-1951). San Francisco, 1989.

Давид-Неел 1991: Давид-Неел, Ал. Посвящения и посвященные в Тибете. Москва, 1991.

Давид-Неел 1993: Давид-Неел, Ал. Тибет - магия и тайна. София, 1993.

Ласал 1988: Lassal, M. Cultures of the World. New York, 1988.

Туци 1968: Tucci, G. Religions of Tibet. London, 1968.

Юнг 1996: Юнг, Карл Густав: Коментары о тибетской книгой мертвых. Москва, 1996.