Ти

            Ще разлееш каната с мляко върху тялото й – черно и лъскаво, пропито с гъвкава нежност и ухание на препускаща в съня си антилопа. Ще ти се стори, че така се е родила утринта, че е било началото на всичко и за кой ли път отново ще се завръщаш  в стаята, над ложето й, за да попиеш с поглед капките наслада, млечните следи и избиващата пот върху гладката й сладострастна кожа. За миг в тялото й ще откриеш снежната планина, скалите с мъховете и древните дървета, където някога си крачил преди самото Сътворение, безпаметен и мъдър, почти неразличим в диханието на блуждаещите ветрове.

             Ще е тъмно в стаята. Косите й ще се увиват около хълбоците ти и ти ще си безсилен да мълчиш или да говориш , защото на прозореца ще се е отпечатала фигурата на древния ти Праотец :  едно кълбо от забрава и мълчание. Неусетно ще си спомниш алхимията на всеки жест, мириса на борова смола, шума на ручеите, поклащането на тревите...

Тогава бедрата й ще се притворят, а навън стъпките на непознати хора ще ти напомнят за зората и ти с пръст ще очертаеш символичния й диск върху корема на любимата жена. Вулвата ще се изпълни със сладостен нектар, подобен на млякото, в което боговете къпят своите тела след  дълъг и прекрасен пир.

            Ще дочуеш нейното простенващо ридание, и завърнал се отново в самотата си, ще се отделиш  от ложето, ще разтвориш прашната и празна книга, оставена на бюрото от някой друг, и ще напишеш :

 “Една екваториална нощ се е сгушила в леглото ми. От отворената й уста белите съзвездия жадуват моя силует...”

            Ще ти се прииска да говориш, да назовеш с трепет името й, но отваряйки устата си, ще осъзнаеш с ужас, че те няма, че си се изгубил безвъзвратно в тунела на собственото си мълчание.

От стените в стаята ще поникне млада пролетна трева. Ще дочуеш шепота на соковете й дълбоко в тялото си и така, хипнотизиран от зеления й цвят, ще се слееш с тъмното кълбо на неизвестния си Праотец, докато жената в ложето те наблюдава с искрена учуденост, а ти отлиташ  през стените към безкрайното небе, към мрака на своята забравена отвъдност.

Някъде пред теб осанката на ягуара ще се прокрадва почти незабележима сред огромните скали, сред бягащите облаци и утринния сняг. Ще крачиш по следите му, опиянен от съвършените им очертания. Ще навлезеш сред дърветата. Неусетно стъпките пред теб ще се превърнат в отпечатъци на хищна птица, чиято фигура ще те очаква в края на пътеката... ще потънеш  в празното пространство на изначалната безпаметност.

Когато всичко свърши, след дългото отсъствие,  ще се завърнеш в залата с птиците, и тогава Главният Уредник на сбирките от лявото крило на Музея, усмихнат като божество, ще облече белия си фрак. Ще ти покаже златното колибри, фотографията на каменната птица и твоето собствено лице, отпечатано върху огледалния капак на верижния му часовник. После край вас ще изникнат крехките телца на девойките от обслужващия персонал. Техните тихи напявания , меките движения, с които копринените им кърпички докосват поставките  на птиците, златният прашец, капещ от косите им и морскосините им изящни роби ще ви напомнят, че е вече почти полунощ и, обладани от тяхното очарование, ще потеглите към отдалечените галерии – като деца, отпили глътка  от сладостен, но забранен сироп. Защото, в края на краищата,  законите са неотменни в тази част на денонощието, когато от огромната раковина ще излезе подставеното лице на Директора, и разглеждайки запотените аквариуми с екзотични риби, уж случайно ще се обърне – точно в момента, в който девойките от обслужващия персонал навлизат смутено в сумрачното помещение на морските обитатели.  Ще се разсмее преднамерено насила и с няколко скока ще се върне в раковината, след като вече е успял да изпълни чудноватия си трик – за секунди фините одежди на девойките ще се покрият с мънички миди, между бедрата си всяка от красавиците ще открие светеща перла, която ще постави на пода, и така от бистрите сълзи на морското дъно ще се образува великолепната фигура на Директора....

А вие сякаш предусетили невъзможното, достигайки залата с красивите сбирки от хербаризирани растения, ще заговорите почти на шега за стаята на Заместник-Главния Уредник, в която никой никога не е влизал, и чието местонахождение е всъщност неясно. Ще се появят едва забележими фрески по стените, вашите очи ще се взират дълго в тях, докато се загубите сред гъстълака от мисли, докато всеки по отделно се завърне там откъдето е дошъл, докато залата изчезне, и ти отново се окажеш в къщата при спящата красавица – твоята млада и гъвкава като змия негърка.

Дуарте

            “Настоявам да се събудите, татко...” – каза Дуарте и ехото на гласа му продължи да се отразява няколко секунди в тежките и прашни завеси, покриващи стените на залата, в хилядолетния сумрак, царящ сред тази част на музея, за която само Дуарте и няколко негови довереници знаеха, че е почудо запазило се крило от древна резиденция, чиито династии  в разгара на урежданите в своя чест тържества изчезвали незабелязано и оставяли след себе си смесица от чудати статуетки, изискани украшения и тайнствен  сумрак... Увереността, с която Дуарте изричаше тази почти заклинателна формула по едно и също време на деня, неизменно и някак фанатично, го бе превърнала съвсем естествено във всемогъщ владетел на слабоизследваната и негостоприемна част от музея, където стените са сводести и направени от гранит, където властва усещането за абсолютна недоизказаност и дори господин Главният Директор се чувства напрегнато и неудобно, когато се налага да извърши своята ежемесечна обиколка, да инспектира изяществото и ненакърнимостта на колекциите и изрече тронното си слово, в чийто край неизменно ще се намери място за няколко възвишени и философски обосновани хули към предходниците, боговете и астролозите, замислили и построили това съоръжение.

            На пода  с тебешир бе нарисувана фигура на всеблаг и всеопрощаващ човек, за когото Дуарте твърдеше, че е далечна еманация на неговия баща, и неясно по стечението на какви обстоятелства, бе измислил или чул от някъде историята за тайния магнат, в чиято малка стаичка някъде под тези сводове се помещавала леярната , в която Той, Магнатът, сръчният му отец – отливаше статуетки на джуджета, феи и принцове, и после ги подреждаше в своите подземни складове, където техните  бронзови фигури излъчвали бледа светлина, а Тои нощем слизал при тях и вдъхновено пишел великолепни, безумни и може би гениални трактати за своята тайна работилница, като междувпрочем твърдял, че отливал между нейните стени  късчета от своята Покровителка – прекрасната богиня на луната...

В дъното на залата, сред саксии с редки праисторически видове папрат се издигаше мъничък обелиск, в чиято куха сърцевина Дуарте понякога долавяше ударите на бащиното сърце. Тогава тялото му се разтърсваше от радостни гърчове, от съседните галерии излизаха помощниците на Заместник-Главния Уредник, които в строги геометрични процесии по шестима донасяха три огромни алени платна и покриваха Дуарте с тях, докато той търсеше сред океана от звезди, сред нощните ветрове и тръпчивия вкус на съня изход от налудничавите и потресаващи сюжети, които хипотетично бе измислил или написал неговият баща. Накрая се вцепеняваше, а очите му, обхванати от прояснение, смътно опипваха с погледите си златистите дракони, които бяха избродирани от вътрешната страна на алените покривала.

            Облечен в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, Дуарте обичаше да кръстосва своите владения, отдаден на нежно съзерцание, разплитащ и преплитащ нишките на своите мними и истински мистерии, съпровождан от почти безплътния силует на красивата Лукреция – девойката, живееща в бистрия извор на една вечнозелена гора, и тихото съучастничество на пищните фрески с влюбени демони... В тези моменти лицето му се видоизменяше, очите му се изпълваха с безбрежност. Дуарте търсеше несметните съкровища, които хилядолетията бяха отредили за него, и винаги с фанатична увереност, подобна на тази, с която изговаряше неизменната си реплика, се добираше до поредната следа, до поредното потвърждение, както той смяташе, за нишката, която неговият баща спускаше, за да наставлява и води сина си към истинско просветление. Всеки път Дуарте откриваше различни неща, които подреждаше в любимата си ниша, по чиито стени бяха окачени хербарии с екзотични цикади и трансхималайски лечебни билки... Тъмнокожата Лукреция се навеждаше над момчешкия му силует, очите й галеха с любов косите му, а той сякаш неподозиращ нищо, подреждаще своята колекция от трофеи, създаваше, разрушаваше и отново неясно приемаше поредната комбинация от индуктивно-дедуктивни хипотези и конструкции.

Дуарте отдавна подозираше един от свитата на господин Главния Директор в тайно съучастничество, в дълбока и дори немислима конспирация  -  неговата прекрасна униформа, приличаща на дълго бяло расо или може би на нощница с малките сини звездички по нея, неговата дълга бяла брада и умното му, но някак напрегнато, недоброжелателно лице  -  показваха несъмнената връзка, несъмнения противоположен прототип на любимия баща, и това изпълваше Дуарте с неописуемо блаженство.  Тази загадъчна личност не бе никой друг, а Заместник-Главният Уредник от лявото крило на музея, но тъй като Дуарте не виждаше нищо друго освен любимата Лукреция, любовните демони и нещата, които напомняха за баща му, съвсем естествено смътно долавяше единствено високия ранг и титлите на господин Главния Директор  -  всичко останало наоколо му изглеждаше еднотипно и равно като повърхността на локва, несмущавана от ветровете.

Близките довереници на Дуарте му бяха разказали, че един път на две години човекът със странната нощница влизал в източния фонтан със златисто-червени  рибки, доплувал до голото мраморно тяло на богинята, от чиито зърна се стичали бистри струи вода и започвал да целува нозете й като си мърморил някаква тайна формула, после тялото му се сливало с нейното и никой не го виждал в продължение на месец.  Дуарте често пъти се бе замислял над чутото, дори бе стигнал дотам да помоли тъмнокожата и грациозна Лукреция да изпише с изящния си калиграфски почерк тази мистериозна история върху обработен бананов лист, за да може съвсем буквално да постави разказаното от доверениците сред другите трофеи, да го подреди като в пасианс, да го свърже в нова, още по-немислима силогическа конструкция. Така, без въобще да подозира, Дуарте се бе превърнал в жива енциклопедия на човечеството, в истински адепт на бъдещото еволюционно развитие...  В главата му се преплитаха умопомрачителни истории за психически революции, за пулсации на мозъчните вълни и ролята на физиологията при четенето на поезия  -  и във всичко  -  от археологическите разкопки до споровете за несъщестуващ вид орхидея в долините на Бутан, пътеводител бе любимият му баща, на когото преписваше всички свои открития и предположения.  Така  една сутрин, сред вечния сумрак на древната резиденция, Дуарте успя да проследи девойката от обслужващия персонал, която отговаряше за напояването на праисторическата папрат. Наблюдавайки сладостните движения на стегнатия й самодивски ханш, него го осени великолепното прозрение за това какво се бе случило в тялото на мраморната богиня след като Заместник-Главния Уредник от лявото крило на музея бе изчезнал, докосвайки го.  Дуарте ясно видя баща си в стая с бели стени и таван, представляващ повърхността на чудно красиво прозрачно море. Таванът  бе целият направен от вода и явно не се подчиняваше на законите на гравитацията. Когато Дуарте се вгледа в него, видя преминаващи пасажи от жълто-сини риби, видя светещи червени водорасли, видя мидички, раковини и играещи морски игли...  Баща му се усмихна и обясни, че това море е всъщност недосегаемо, че то е почти като илюзия, защото при всеки опит да проникнеш в неговите дълбини, при всяко усилие да преминеш през водния таван се оказваш в друга такава бяла стая с главата надолу, чиято противоположна на пода стена е същото прозрачно море, към което така неистово си се  стремял... Дуарте разбра, че може би Заместник-Главният Уредник бе попаднал в подобна ситуация  -  вероятно, прониквайки в мраморното тяло на богинята, винаги отново се е оказвал във фонтан с абсолютно същите рибки, в нозете на абсолютно същата богиня, нашепващ абсолютно същите магически формули. И така обезсилен се е завръщал отново в музея до следващия прилив на опустошителна любовна енергия.

От този момент нататък в стаята с белите стени Дуарте отиваше винаги, когато го осеняха вълните на разтърсващото просветление. И не след дълго той достигна до извода, че баща му в своите тайни трактати бе писал не толкова за леярната си, колкото за красивата цикада, която го посещавала нощем в сънищата му и му разказвала своите чудесни приказни истории  -  въз основа на тези алегорични легенди бащата на Дуарте бе открил тайната на Сътворнието и превръщението на формите, и бе изказал в една от своите книги гениалната мисъл за връзката между генетичния код на човека и разклоняващите се пътеки на неговото обществено-икономическо развитие. Иначе казано, според Дуарте, баща му бе прозрял тайния код на еволюцията, той бе предусетил неведомата зависимост между незнайната информация, заложена в хромозомните матрици и обществено-икономическите закономерности, които по своята същност били изменчиви и пряко свързани с човешката психика...

Така Дуарте съблюдаваше странния ход на своя живот, осенен от мисълта за баща си, влюбен безумно в своята тъмнокожа Лукреция, облечен понякога в мундир от колониалната армия на Нейно Величество, покриван от алени наметала, посещаван от своите довереници, откриващ оставените за него от хилядолетията съкровища, отдаден изцяло на своите трофеи и индуктивно-дедуктивните хиптези, произтичащи от тях.

Вечер (макар, че всъщност в древната резиденция това бе трудно да се определи) Дуарте галеше красивата Лукреция, нашепваше й нежни думи, а тя ласкаво му се усмихваше и после те, двамата, заспиваха  -  тя с глава върху пухената възглавница, а той  -  опрял слепоочието си върху прекрасното й коремче.

Аз

            Огромните прозорци, гледащи към вътрешния двор, сред който са водопадът, белите камъчета и увивните растения с декоративни храсти;   красивите мраморни колони, вратите от слонова кост, край всяка от които е застанала двойка влюбени богове  -  целите от злато, сенките на миниатюрните кипариси и саксиите, приличащи на амфори с антично вино  -  край тях стъпвам, опиянен от свежия въздух и късчето синьо небе, видимо единствено в тази част на музея.  Достигам дъното на галерията, малката портичка се отваря, иззад нея се показва една крехка нимфа. Тя има в косите си теменужки и според мен се казва Лукреция. Сърцето ми бие до полуда. Лукреция бавно се отдалечава към вътрешността на музея, към колекциите с алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Там тя ще ме чака в сянката на огромна порцеланова ваза, украсена със синьо-бели планини и жълти есенни поля.  Но сега още е рано. Аз съм в една от най-древните зали на музея ,  стените й са сводести и грапави, целите от гранит. В центъра се издига гигантско изсъхнало дърво, чиито корени са набраздили пода, стените и колоните като мрежи от чудовищни вени, в които сякаш е циркулирала кръвта на живата някога зала. До мен се приближава Уредникът, отговарящ по обслужването на изсъхналото дърво. Той е стар и мъдър, облечен в снежно-бели дрехи.

Носи в ръцете си потъмнял папирус. Започва да чете тихо...   От разказа му разбирам, че някога това дърво е било вечнозелено, с много листа и птици в короната. Всяка нощ корените му се хранели със соковете на слънцето и на върха му се появявала ярко-светеща зелена звзда. Но веднъж, по невнимание, дървото погълнало Слънцето  -  в залата нахлули свирепи ветрове, листата му се оцветили в оранжево, червено и жълто и така, според папируса, се родила Есента.  Слънцето отново изплувало на небосклона, а дървото изсъхнало и в един миг всичките му листа се отронили и полетели към пода. В тяхното въртеливо движение за кратко се образувала фигурата на Девицата с гълъбите. Била изваяна от оранжеви, жълти и червени листа, по ръцете й били накацали гълъби от меки слънчеви лъчи...  Отдалечавам се и поемам към вестибюла на централното крило на музея. Там се помещава Учреждението на Директора... По пътя няколко помощник-служители по поддръжката на колекциите от далкоизточни чапли ми съобщават, че подставеното лице на Директора свири на арфа в предверието на тяхната зала и рецитира стихове из измислен от него епос, в който се загатва за някаква тайна стаичка, за бронзови джуджета, за съвършената симетрия на едно убийство и , не на последно място, за бъдещата ера на посткапитализма.

            Приближавам се до диамантените покои на господин Главния Директор. В момента Той разговаря със своята камериерка. Неочаквано единият Му клепач се обездвижва. Диалогът с камериерката продължава. Другият клепач също се обездвижва. Камериерката Го поглежда смутено, но продължава да говори. В края на разговора им господин Главния Директор е почти жив труп, успява да раздвижи единствено устата си. Влизам и Му се представям. Устата Му се вкаменява.

Аз решавам да разгадая мистерията. Връщам се при моята възлюбена Лукреция, която ме чака сред колекциите от алпийски цветя и делвите с тъмен акациев мед. Целувам я нежно и поглеждам в очите й  -  в тях е написана истината: със своята арфа и стиховете от измисления си епос подставеното лице на Директора е успяло някак да промени симетрията в подредбата на сухите хербарии от южноалпийски билки. С всяко разместване по пътя на инициацията, той е съумял паралелно да обездвижи господин Главния Директор и може би да извърши преврат в своя полза. Аз бързо подреждам хербариите, връщам се при господин Главния Директор и, когато Той ме поглежда, осъзнавам промяната на чертите Му  -  пред мен е едно неясно и тъмно кълбо, което ме нарича Дуарте, и аз  зная: това е моят баща...

Връщам се радостен в покоите на Лукреция. И успокоен, кротко заспивам върху коремчето й.