Под вълните на царството, където Хипнос , владетелят на съня, се разпорежда, дълбоко в непроницаемите води слепият Старец и Танцьорката са свързани в любовна игра. Кой е Старецът... Коя  е Танцьорката... Тази тайна било отсъдено да бъде разкрита от един мъж на име Карл Густав Юнг.

            Като журналист в международно младежко интернет-радио, чиято редакция беше базирана в Цюрих,  имах шанса преди няколко години да посетя родното място на един от най-известните швейцарци по света – Карл Густав Юнг . Преди десетилетие  ликът му с гордост беше отпечатан върху пощенска марка на Конфедерацията, която малко повърхностно, но и  с право се асоциира от чужденците като страна на шоколада, кравите, часовниците, банките,  референдумите и психиатриите.

 Още като студент бях дълбоко впечатлен от книгите на най-охулвания  и възхваляван ученик на Фройд. Изглеждаха  ми  като откровения на човек с необикновена съдба: първо, талантлив ученик на „бащата на психоанализата”, а после – откривател на така нареченото “колективното несъзнавано” , всеобщо заклеймяван и възхваляван за това , че превърнал науката в “мистицизъм” или защото имал сили да погледне отвъд привидностите и шаблоните на западния материалистичен  мироглед...  Е, студентските увлечения са си увлечения, сега , разбира се, Карл Густав Юнг не ми е първа грижа, но реших да се възползвам от възможността да надникна , макар и условно в “кухнята” на съвременните последователи на Юнг и с помощта на мои приятели от Цюрих си издействах час за интервю с  директора на местния „Юнг Институт” - Урсула Вайс... но преди това имах един много интересен сън. Не бих го окачествил като “доказателство” за колективното несъзнавано. Терминологията на Юнг малко ме засяга. Ще разберете защо...

Сънят – бабината къща

Кирпичената къща, ухаеща зиме на пушен бабек и домашно вино, отраженията по тавана на златистите огнени езици  от старинната като митичен, но дружелюбен звяр, печка - танц на загадъчни същества от мрак и светлина по бялото небе на стените... Котката мърка доволно , свита на кравай върху овчия кожух на дядото, който сънува своите агнета и обича  сутринта да пие липов чай с много захар. Бабата говори призори на  блеещите си питомци... “Когато се раждат 4-ри агнета-близнаци, не е на добро” – шепнат привиденията на предците , стаени в тъмните клони на огромните брястове нощем. “Когато сънуваш хляб , бирикет те чака” – приглася вятъра в комина.

Керемидите са червени, плътта на земята са зидовете. Керемидите червенеят като треви, осветени от неясното присъствие на летните залези. Късно нощем жените чакат стадата от овце пред къщите си, истории за таласъми и поличби се разказват край огньовете:  “иконата на Света Богородица била заровена в пресния гроб на починалия Данчо” – пионерчето слуша разказите на бабите, друг свят е това, друг – “затова мрели толкова млади хора напоследък из селото” – сънувала била бабата, че Богородица й рекла: “ Изровете ме от гроба и ще спра злото...”

            Всички се движат с велосипеди в това странно селце. Дядото обича да похапва топъл хляб и да си припява стари песни, кълцайки трева за кокошките. Малкото момче го разпитва за фронта и сраженията, бабата  гони из двора момчето с филия от масло и чубрица: “Хапни си , бабиното, голям да пораснеш...”

            Очуканият велосипед е кораба на Колумб, какви ли загадки надничат от неоткритите континети по пътя до съседното село, какви ли морски бури и опасности са символичните туловища на профучаващите автомобили и камиони, пълни с ябълки и работници от ТКЗС-ето...

            Ти пътуваше с лодката от светлина, в една друга земя, в един град с часовникови кули, далеч, отвъд небето на топлите звезди и бабините гоблени – нереални , но цветни и таящи се в паметта  -като пламъците на старата печка някога, преди, отдавна . Като на игра изписа сред есенната утрин опашката на Змея, онзи, чието присъствие сля будуването и сънищата – бе притегляне на вселени без усилие, без намерение – отново бе в къщата, сънуваше я, топлата  стара къща като майчина прегръдка, тъмна и тържествено осветена, светлина идваща от никъде. Там ви очакваха бабата и дядото, такива , каквито си ги спомняхте – трапезата бе богата, всички забравени, настоящи, минали и бъдещи внуци, майки и бащи седнахте около масата... “Каквото е било , ще бъде” – говореше бабата. Момата неродена бе ябълката, която ти подаде старицата, “пази я , бабиното, за нея ще се ожениш”... 

Лодката от светлина бе тялото ти, което се плъзгаше по повърхността на водата, нахлуваща в съня, “няма смърт, моето момче, всички сме отново заедно”, къщата бе като красива гробница от земя и треви , съществуваща условно във въображението ти, възбудено от двете чаши вино преди заспиване. Къщата не съществуваше, безплътна като вятър, нашепващ тихо поема за гоблените и блеещите агънца... “Спомни си , сине, огромното небе преди вика ти на излизане от майчиното тяло, огромното светлеещо небе и този вик...” – бащата пие гроздова ракия и говори с теб на сън. Спомни си... красивото бълнуване на стария. Очакваха те. Когато се роди...

Интервюто /ако въобще е било такова/

            Поезията е едно, реалността – друго. След размяната на  няколко учтиво звучащи факс-докумети, на 13 ноември в 14 часа се оказвам на уреченото място, в уреченото време...  Кюснахт, малко градче на 20 км от Цюрих, на брега на езерото в светлината на есенното слънце съм застанал пред старинна къща с табела Юнг Институт. Признавам си, вълнувах се... мъничко. Не , че очаквах нещо кой знае какво от срещата – бях си подготвил няколко общи въпроса, които предвидливо бяха изпратени на г-жа Вайс, за да ги прегледа и ми помогне с интервюто. 

Историята на института е пряко свързана с работата на Карл Густав Юнг от късния му творчески период. Сградата е построена с негови средства през  1948 година с идеята в нея да бъдат  подготвяни психоаналитици, споделящи идеите за колективното несъзнавано и архетипите...

Първото нещо, което ме смая, когато влязох в Института, бе атмсферата на тайнственост и резервираност по отношение на външните посетители. Въпреки проявените учтивост и топлота,  г-жа Вайс  категорично отказа да отговаря на каквито и да било въпроси, свързани с юнгианските идеи и психоаналитични школи в наши дни, темата “семейство Юнг” също се оказа табу, забранено ми бе да използвам диктофон, както и да снимам вътрешността на Института. А интериорът отвътре бе наистина интересен – стаи в бароков стил, впечатляващи акварели по стените, рисувани от пациенти , ученици и от самия Юнг – източни мандали, странни фигури на същества, надничащи от несъзнаваното, огнени тела , чиито глави бяха звездите, а краката им стъпваха по  тъмните покриви на града и часовниковите кули...

Всъщност, г-жа Вайс бе пределно откровена. Тя бе впечатлена, че в България знаем за Юнг и творчеството му /както се оказа  по-късно, мнозина щвейцарци асоциираха името му най-вече с някакъв планински връх около Берн/, но призна, че в момента Институтът изживява тежки дни – има значителни проблеми с финансирането, породени от въведения преди няколко години закон, който забранява частната практика в сферата на психотерапията на лица, които нямат медицинско образование... А мнозина от преподавателите в Юнг Институт не са психиатри или лекари.

Питам: “Защо преди е можело, а сега не може ...”  Швейцария е страна на многото лекари, всеки търси място под слънцето, имаше протести и правителството бе принудено да приеме този закон.

Дали е стъпка напред или назад – не мога да преценя. Учудих се, че в Цюрих е пълно с психотерапевти, а хората стават все по-луди. Не преувеличавам. Лангщрасе бе улицата на наркоманите, имигрантите и психично болните...

“Добре, де, все пак няма ли да ми кажете нещо по въпросите, които ме интересуват, дошъл сам чак от България...” Започват да ми се показват програми за уъркшопове, семинари, цени, доста тлъсти между другото... За да те приемат на обучение в института трябва да си с магистърско хуманитарно образование, да те одобрят и харесат членовете на Управителния Съвет, и да платиш около 40 хил швейцарски франка за срок от 5 години... Мдаам. Ясно, не е за българи... се подхилвам аз мислено.

След около половин час приятни, неангажиращи приказки, вероломно решавам да се пошегувам: “ Г-жо Вайс, възможно ли е за един юнгиански аналитик да бъде моногамен...” хе-хе...  За който не знае – пояснявам - Юнг става навремето скандално известен в професионалните среди със своята безкомпромисна полигамия спрямо жените...  Ами, по принцип всичко е възможно – г-жа Вайс се усмихва загадъчно.

Нямаме пари. На няколко пъти чувам тази до болка позната фраза... Все пак директорът на Инстнитута се поотпуска малко и мимоходом отговаря на един от въпросите ми – “Какви са трудностите в анализирането на съновиденията на хора от различни култури , Цюрих е град на пъстротата и различието, в него има хора от всякакви раси и кътчета на света...” Ами, аз работих четири години в една психиатрична клиника, там имаше хора от Китай, САЩ, дори от Балканите. Имах един много интересен случай – 20 годишна китайка... Всъщност сънищата на хората по света си приличат. Ние сънуваме подобни неща. Аха, сега ми пробутват идеята за колективното несъзнавано – си мисля аз. Е, да, де, обаче змията, сънувана  на Балканите не е същата змия, сънувана в Индия. Така е – съгласява се г-жа Вайс. Но има нещо общо. При тази пациентка проблемът беше, че поради конфуцианското си възпитание й беше трудно да разкрие сенчестите страни в отношенията между членовете на нейното семейство, и по-специално,  на майката към нея...

Усещам, че е време да си тръгвам. Не знам дали открих това, което търсех. По-скоро не. Развеждат ме учтиво из библиотеките и залите за лекции на Института. Атмосферата на Юнг си личи навсякъде. На тръгване си купувам книга. Учтиво си разменяме банални любезности. Отвън слънцето напира да се излее върху езерото. Излизам от сградата. Мдааам. Времето за красивите приказки и летящите феи отмина. Юнг си е отишъл, дори тези, които твърдят, че са “юнгианци” – ги няма... или поне не в качеството им на такива. Такъв е животът, всеки човек трябва сам да търси смисъла на своите митове.

На път за Цюрих спираме край езерото – невероятно, насред Швейцария - пагоди и китайска градина... Красиво е.