Разходка из Езерната градина

 

Разходка из "Езерната градина"
Новини
Видео
Радио репортажи
Публикации
Връзки
За контакти
Фото Галерия



Публикации / Ив Бонфоа – сюрреализъм и висша математика

Ив Бонфоа – сюрреализъм и висша математика
05.04.08 23:43

Автор:........


Обикновено се смята, че математиката е антипод на поезията. Културната традиция сякаш отдавна е наложила клишето, че  да бъдеш  поет означава да си  „ирационален”, тоест да разчиташ повече на емоциите и интуицията си, а не на емпиричния разум.
Ив Бонфоа
(род. 1923 г.)  е доказателство, че клишетата не вършат работа, защото са.... клишета. 

Математик и философ по образование, Бонфоа е и един от най-ярките съвременни френски поети. За свои учители той сочи  бащата на сюрреализма  Андре Бретон, „прокълнатия”  поет Шарл Бодлер и „детето-чудо”  Артюр Рембо.

Поезията на Ив Бонфоа се отличава с ярка образност и многопластови асоциации. Тези качества са като че ли   по-присъщи за необяснимия свят на  съновиденията, отколкото за подредената рационална вселена  на числата  и теоремите. 

Малко след като се дипломира като математик в университета в Поатие, Бонфоа се записва  да учи  и във  факултета по история на изкуството в Париж. Следствие на това е появата на  талантлив преводач. Благодарение на Бонфоа френската литература се обогатява  както  с нови  брилянтни преводи на Шекспир и Йейтс,  така и с ерудирани монографии по история на изкуството

Но Ив Бонфоа ще остане в историята заради своята поезия. Поемата му „Движение и неподвижност на Дув” е смятана за едно от върховите достижения на френската литература след Втората световна война.  Ив Бонфоа е носител на множество отличия . Сред тях са   наградата на Френската академия , „Гонкур, Монтен,а през 2007 година   поетът получава и „Премията на Франц Кафка”.

 

 



 

ДВИЖЕНИЕ И НЕПОДВИЖНОСТ НА ДУВ

 

Превод от френски: Николай Кънчев

 

 

                             I.

Аз те гледах как притичваш по тераси,

аз те гледах как се бориш срещу вятъра,

студът кървеше върху твойте устни.

 

 

И видях да се пречупваш и се радваш, че си мъртва

              о най-хубава

подобно мълния, оставяща петна по белите стъкла на

              твойта кръв.

 

 

 

  

                              II.

       Стареещото лято те набръчка с монотонно удовол-

ствие, презирахме несъвършеното опиянение да се

живее.

 

 

       "По-добре да си бръшлян, шептеше ти, бръшлян

привързал се към камъните на нощта: присъствие без

изход и лице без корен."

 

 

       "Ти, последното стъкло щастливо счупено от слън-

чевия нокът, по-добре е в планина където се умира."

 

 

       "По-добре е вятър…"

 

 

 

  

                                  III.

       Там ставаше въпрос за вятър по-могъщ от паметта

ни, вцепеняване на рокли, писък на скали - и ти ми-

              наваше през тези пламъци

с глава карирана с ръце напукани и цялата

последвала смъртта над барабаните притихващи на

              твойте жестове.

 

 

Беше ден на твоите гърди

и ти царуваше отсъстваща от моята глава.

 

 

 

                              IV.

       Събуждам се, вали. И вятърът прониква в тебе,

Дув, смолиста степ сънуваща до мене. Аз съм на една

тераса, в бездна на смъртта. И от огромни кучета ли-

стата вече тръпнат.

 

 

       И ръката ти, която ти издигаш, изведнъж, върху

една врата, ми озарява вековете. Село от жарава, всеки

миг те виждам да се раждаш, Дув,

 

        и всеки миг умираш.

 

 

 

  

                                V.

Ръката вдигната нагоре и извърналата се ръка

са от един и същи миг за нашите натегнати глави,

отхвърлят ли се твоите чаршафи от трева и кал

остава само огънят от царството горещо на смъртта.

 

 

Кракът разсеян там където вятърът прониква

разкрил насреща му главите на дъжда

не ще ви освети освен на прага на настъпилото царство

вас, жестове на Дув, спокойни жестове сега и черни.

 

 

 

 

                                VI.

       Каква бледина те налегна, подземна река, и каква

ли артерия в тебе се скъса, та ехо отеква при твоето

падане?

 

 

       Ето ръката, която издигаше ти, изведнъж се раз-

твори, припламна. Лицето ти вече отстъпва. Каква ли

растяща мъгла ме изтръгна от твойте очи. Тя, мудната

сянка на бряг и предел на смъртта.

 

 

       Обятия неми те вземат, дървета от другия бряг.

 

 

 

 

                               VII.

Наранена едва сред листата,

но приета от топлата кръв на следите които се губят,

съучастничка още в живота.

 

 

Аз те видях посред пясък на края на твойта борба

да се вълнуваш в света от вода и мълчание,

и от звезди опетнена уста

разкъсваше с вик ужасената будност в света.

 

 

О изправена във въздуха груб неочаквано сякаш скала

  жестът чудесен на въглена.

 

 

 

 

                            VIII.

       Музика странна започва сред твойте ръце, в коле-

ната и изтрещява главата ти, музика странна се поя-

вява по устните, после прониква и прекосява подзем-

ния склон на лицето ти.

 

 

       Но засега е прогнил дърводелският образ. И засе-

га се постъпва така, че зрението се изтръгва.

 

 

 

 

                              IX.

Бяла под таван от насекоми, осветена лошо,

              в профил,

твойта рокля на петна е от отровата на лампите,

откривам те простряна,

твоята уста над речните предели се разлива надалеч

              върху земята.

 

 

Ти така си пребледняла, сякаш същество непобедимо,

ти, присъствие, което се е хванало за факела от студ,

постоянно дебнеща, открих те мъртва

Дув, по-скоро Феникс, аз будувам в този студ.

 

 

 

 

                             X.

       Аз виждам простряната Дув. Горе там над про-

странството чувствено аз я дочувам как шепне. Но

черните принцове бързат със своите вести през нямото

долу пространство където ръцете на Дув се извайват

и бледите кости на нейната плът са заплетени в сивите

нишки с които масивният паяк сияе.

 

 

 

                            XI.

Покрита с чернозема мълчалив на този свят,

обходена от всичките лъчи на паяк сив,

готова е да се превърне в пясък,

докрай разкрила тайното познание.

 

 Накичена за празник в празнотата

с открити зъби като за любов,

 

чешмата на смъртта ми е непоносима.

 

 

 

                            XII.

       Аз виждам Дув простряна. Сред червенеещия град

на въздуха, където се сражават клони върху нейното

лице, където корени намират в тялото й своя път -

там тя сияе с радостта пронизваща на насекомите, една

ужасна музика.

 

 

       На прага черен на земята, Дув изчерпана, ликуваща,

достига възлестата лампа на платата.

 

 

 

 

                            XIII.

Лицето ти е тази вечер осветено от земята,

но аз виждам, че очите ти са потъмнели

и думата лице изгубва смисъл.

 

 

Морето вътрешно огрявано от полет на орли

е само образ.

Аз те задържам на една дълбочина, където образите

              вече не улавят погледа.

 

 

 

  

                              XIV.

Аз виждам Дув простряна. В бяла стая, под очите

с кръгове от гипс, с главозамайваща уста, с ръце осъ-

дени от изобилната трева, нахлуваща отвсякъде.

 

 

       Отваря се врата. Един оркестър влиза. Погледи

усмихнати и плюшени гръбначни стълбове, глави сту-

дени с човки, известяващо го наводняват.

 

 

 

                                XV.

Надарена с профил там където пристрастява се земята

аз те виждам как изчезваш.

 

 

Голата трева по твойте устни и отблясъкът на кремъка

измислят твоята усмивка сетна.

 

 

Най-дълбоката наука овъглява

стария зверилник в мозъка.

 

 

 

 

                                  XVI.

       Жилище на мрачен огън там където се преливат

нашите наклонности! Под неговите сводове те виждам

как сияеш, неподвижна Дув, обхваната от мрежата

отвесна на смъртта.

 

 

       Обърнала се, гениална Дув: поела след слънцата

в погребалното пространство, тя достига бавно до

най-долните етажи.

 

 

 

 

<span lang="BG" style="font-size: 13pt; c

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

Коментари
Няма мнения, вашето ще бъде първото.
Добави коментaр 
От:
Коментар:
Въведете кода от картинката в ляво

 
0.0991