Разходка из Езерната градина

 

Разходка из "Езерната градина"
Новини
Видео
Радио репортажи
Публикации
Връзки
За контакти
Фото Галерия



Новини / столетници

23 Октомври 08, 20:01 / Автор: Емил Кацаров
На 104 години: Съвременник на Балканската война разказва...
„Най-добре живеехме при цар Борис Трети”

104-годишният Борис Дамянов е съвременник на  Балканската война. Детските му спомени от онова време са откъслечни. Забравата си е казала своето. Столетникът /който иначе и днес има необичайно ясна мисъл и силна памет/ от години живее едновременно в миналото и настоящето: пред очите му сякаш минават образи на близки и скъпи хора, отишли си от този свят  много отдавна, още във времето,  когато дядо Борис е бил малко момче.

Отначало,  поведението на столетника изглежда  неразбираемо, защото старецът не  говори с конкретен човек, а общува с невидими събеседници: „Помниш ли Райо Налбантина? Със сина му Георги служихме в казармата.... убиха го, завалията, през 45-та в Унгария....” После млъква. Мъчително се връща  в настоящето. През гъстата мъгла от спомени с кристална яснота вижда фаталния ден, когато селският глашатай  обявява списъка със загиналите мъже от село Малко Борисово /Правище/: „На 8 години останах сирак. Тате го убиха в Балканската война. Помня как мама заплака и се скри в зимника. Аз бях най-големия. Имах още 2 сестри и малко братче. То почина на следващата година. Бяха гладни времена.”

Смъртта на бащата оказва фатално влияние върху живота на 8-годишния Борис. Майка му се задомява повторно за вдовец от село Голямо Конаре. Момчето се срамува от този факт  и бяга при баба и дядо в село Малко Борисово.

 

Богатият чичо от  Франция

Три  години по-късно съдбата на  малкия Борис се обръща отново на 180 градуса. В началото на века единият от двамата братя на баща му е емигрирал в САЩ, където завършва медицина. През 1914 година той се мести в Европа. Установява се във Франция. Там се задомява за имотна парижанка и открива собствена медицинска практика в покрайнините на френската столица. Чичо Ангел, както го нарича Борис, подновява кореспонденцията си с родината. От другия брат, който се установил в София и работи като дърводелец, разбира, че малкия Борис е останал сирак. Тогава имотният чичо от Франция предлага да се погрижи за образованието на племеника си. Той моли по-малкия си  брат да вземе момчето при себе си в София и да го запише на училище. Издръжката на Борис е поета от лекарската практика  в Париж: „Другият ми чичо, който тъкмо се беше оженил в София, един ден дойде на село и ме отведе със себе си. Къщата му беше до гара Подуене. Работеше като дърводелец. Спомням си, че чичо Богдан върза на външната порта царевичен кочан, по който да разпознавам къщата на връщане от училище. В началото всички улици и сгради ми изглеждаха едни и същи, често се губех....”

Столичната идилия за малкия Борис продължава само няколко месеца. В края на 1915 година парите от Франция секват. Издръжката на сирачето е спряна. Френската съпруга на заможния чичо изпраща писмо, в което съобщава страшната вест, че „благодетелят на малкия Борис  е загинал на фронта”. Няколко седмици преди това българският медик е  мобилизиран и изпратен във военно-полева болница. Тя се оказва лобното му място. Военният лазарет е улучен при опустошителна  канонада на германската артилерия.

11-годишният Борис е върнат обратно  на село при баба и дядо.

 

Атентатът в църквата „Света Неделя”

В смутните времена след тежкото поражение през Първата световна война и крушението на националните идеали  мнозина млади хора търсят изход в популистки социални идеологии – болшевизъм, фашизъм, анархизъм. Борис Дамянов си спомня началото на 20-те години като период на масова лудост и репресии. Будният младеж от пловдивското село Малко Борисово отбива военната си служба и  попада в елитното подофицерско юнкерско училище. Уменията  му при боравенето с лека картечница не остават незабелязани за началството. В началото на 1925-та година Борис Дамянов е награден лично от цар Борис Трети със златен часовник за отличен успех  и показани високи резултати при учебните стрелби. Тогава идва поредната трагедия: на 16-ти април 1925 година чудовищен взрив в църквата „Света Неделя“  убива  213 богомолци. Сред жертвите на комунистическите атентатори са и много обикновени хора  -  ученици, майки с деца, възрастни софиянци.

Борис Дамянов помни този зловещ ден с най-малките подробности: „Бях дежурен по кухня. Тъкмо приключихме с раздаването на храната и излязох отвън: беше слънчево,  пеят птици, дръвчетата цъфтят. Седнах на пейката до плаца и неусетно съм задрямал.... Изведнъж  чудовищен гръм разтресе всичко. Настана суматоха.  . От казармите по тревога излязоха  юнкерите. Имаше счупени прозорци. Нас подофицерите ни оставиха в училището. Онези, които отидоха да разчистват „Света Неделя” после разказваха страховити неща – всичко било опръскано с кръв, на десетки метри от експлозията имало откъснати човешки крайници.... жестока трагедия.  И днес помня този ден, сякаш е било вчера...”

Няколко месеца след атентата в софийската църква „Света Неделя” Борис Дамянов завършва юнкерското училище с чин фелдфебел. Тогава отново е награден лично от царя. Получава изящно инкрустиран пистолет. 21-годишният младеж се връща към цивилния живот. Задомява се и .... става кръчмар в родното си село.

 

Кръчмар, общински съветник и кмет

Късметът и предприемчивостта превръщат Борис Дамянов в един от най-заможните и уважавани хора в Малко Борисово. Малко преди да бъде мобилизиран през 1912 година,  баща му купува имот и построява малък хан. 10-години по-късно синът решава да продължи бащиното дело. Отваря кръчма, бакалия и месарница. Началото е трудно – тегли кредит, помагат му и роднините на съпругата. .През 30-те години кръчмата на Борис Дамянов в Малко Борисово се прочува в цялата околия. На два пъти неин гост е и самият монарх, обожаваният от селяните цар Борис Трети: „Веднъж , беше есенно време, киша. В кръчмата влиза мъж в ловен костюм. Веднага го познах. Беше Негово Величество. Другите не се усетиха. Царят ни попита дали можем да му помогнем да извади автомобила си, бил затънал в гората край селото. Не се представи кой е. Но аз знаех. Казах им: това е царят -  и те като скочиха, веднага издърпахме колата. После Борис Трети поръча по едно питие на всички... хората го обичаха. Беше топъл и уравновесен човек.”

Втората среща с монарха е през лятото на 1938 година. Тогава край Малко Борисово се провеждат военни маневри. Дядо Борис с трепет си спомня как българските офицери за два дни направили оборот за 3 месеца – било пиене и ядене на корем.

Интересното е, че бившият кръчмар никога през живота си не е опитвал твърд алкохол. Съпругата му се грижела за зареждане на питейното заведение с първокачествена ракия от Карловско, а той самият избирал виното. Купувал отбрани сортове от известни пловдивски търговци: „Бяха свободни времена. Каквото искаш, това правиш. Теглиш кредит, купуваш, продаваш, никой не ти търси сметка. После комунистите дойдоха и превърнаха страната в огромен затвор...не можеш и до нужника да идеш,  без позволението на партийната организация.. Ама, тогава не съм ценил свободата,  помагах  на негалните от село заради човещината...”

Най-голямата напаст за селяните били бирниците. Почти като в разказ на Елин Пелин, дядо Борис си спомня как мегданът мигновено  опустявал, когато в селото изневиделица  се появявала каруцата с данъчните. Преследвали хората заради тютюневия акциз: било незаконно да си свиеш „качак” /цигара от домашно произведен тютюн и стар вестник/. Старците павкали като гимназисти, скрити в храстите – да не би данъчните да ги спипат.

През 1942 година Борис Дамянов е избран за общински съветник. Няколко месеца по-късно става кмет на Малко Борисово: „Тая работа бързо ми опротивя. Трябваше да събирам зърнените налози, а аз все гледах да лъжа околийския да не обира хамбарите. Хората ме обичаха, но властите ме намразиха, провалях всички поръчки...  Военните реквизиции не отминали и добитъка. Тогава на Борис Дамянов му хрумнало до впише всички коне от село Малко Борисово в графата „негодни за военна служба”. Излъгал благородно, че всичките са болни и сакати.

 

Окупационният  корпус в Източна Сърбия

През 1943-та година своеволията на малкоборисовския кмет стигнали до околийския началник в Пловдив. За да избегне затвора, Борис Дамянов става доброволец и заминава в окупационния ни корпус в Източна Сърбия. Златният часовник на цар Борис Трети и умението да разглобява и сглобява лека картечница със затворени очи впечатлили военната комисия. Така  селският кмет се върнал към военното поприще и станал командир на картечно отделение в сръбския  град Неготин: „С местните хора там проблеми нямахме. Партизаните им на няколко пъти пробваха да организират някакви акции срещу нашето поделение, но бяха бързо смазани. Ако щеш вярвай, и днес мога със затворени очи да разглобя лека картечница... познавах я като петте си пръста на едната ръка...”

 

„Народната власт”

Девети септември 1944 година заварва Борис Дамянов в домашен отпуск. За негово щастие,  съученикът, който преди година скрил в плевнята си, се оказал командир на местния партизански отряд. Тази подробност спасила бившия кмет от репресии. Столетникът не таи особено приятни спомени от смутната есен на 1944 година. Кръчмата му е отнета от „народната власт” и набързо е дадена за ползване на синчето на някакъв местен новоизлюпен партиец: „ На 9-ти септември всички станаха ятаци и комунисти. Само два дни преди това в селото ни имаше само четирима  нелегални. Най-некадърните и лакомите станаха „активни борци”....”

Малко след победата на „народната власт”,  бившият  съученик, който Борис Дамянов крие в плевнята си през 1943-та година,  му предлага да стане партиен член. Разореният  кръчмар отказва, отвратен от нощните побои над съселяните му, отказали да се включат в ТКЗС-то.

 

Равносметка

Борис Дамянов е съвременик на 4 преврата, 2 световни  войни, 4 войни за национално обединение, 2 национални катастрофи, една световна икономическа криза /наричана също „Великата депресия”/... 104-годишният мъж е бил свидетел на противоречиви  социални  обрати, политически кризи, купонни системи, масов терор, демокрация от западен тип, социализъм с човешко и нечовешко лице, монархия, република, масова лудост и болезнено отрезвяване. Когато го питат в кой исторически  период се е чувствал най-добре, дядо Борис  отговаря по следния начин: „Най-добре си живеех в края на 30-те години, преди да започне войната. Спомням си, че 39-та година беше много богата. Селските хамбари бяха пълни, хората имаха пари, алъш-веришът вървеше...Беше пълна свобода – кеф ти  търговия, кеф ти банкови заеми, никой не те ограничава... хората не ценят свободата, когато я имат. Аз също не я ценях. 20 години по-късно разбрах каква е разликата между свободния и несвободния човек. Комунистите дойдоха на власт с големи обещания и надежди, но още на втората седмица от деветосептемврийския  преврат, разбрахме, че  повечето от тях са мошеници и бандити. Крадяха, биеха, преследваха за нищо. ...”

Дядо Борис няма особена причина да е недоволен от „народната власт”. За разлика от мнозина други, той не e подложен на преследвания. Напротив, заради помощта, която оказва на няколко местни партизани, през 1949-та година получава покана да стане партиен член. Отказва. Не отрича, че „народната власт” е направила много за обикновените хора, но и с горчивина си спомня как трудолюбивите селяни са натиквани като добитък в ТКЗС-тата и как някогашните честни земеделци ставали мързеливи и  крадливи социалистически труженици.

Няма конкретни спомени от 1989-та година. Може би, защото вече му е било все едно. За прехода не говори много. Казва, че мизерията от 90-те му напомняла гладните и хаотични години след Първата световна война. За Симеон Сакскобургготски не иска да говори, но  пази скъпи спомени от срещите с  Борис Трети. За 2001-ва година казва следното:  Царят се върнал... И какво като се е върнал, още тогава казах на домашните, че от цялата работа нищо няма да излезе – една птица пролет не прави. Царчето се обгради с лъжци и мошеници, те го заблудиха....”

 

Рецепта за дълголетие

Дядо Борис  не знае защо му е било отредено да доживее 104-тата си година. Твърди, че вече му е омръзнало да живее. Преди него на оня свят вече са отишли съпругата и по-малкият му син. Няма своя рецепта за дълголетие. Не е прекалявал с алкохола, не е пил ракия, не е пушил, не се е ядосвал излишно за дреболии. Не е бил и вегетарианец. През живота си е работил тежка физическа работа – след 9-ти септември се прехранвал като  строител, механик и селскостопански труженик. Днес столетникът не страда от склероза и старческа деменция. Всяка сутрин закусва попара от краве мляко, а на обед понякога пийва по 50 грама вино или бира.

104 годишният дядо Борис Дамянов от  пловдивското село Правище има 6-ма внуци и 9 правнука.

 

(Препечатано от вестник „168 часа,  2008 г.)


Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

Коментари
Няма мнения, вашето ще бъде първото.
Добави коментaр 
От:
Коментар:
Въведете кода от картинката в ляво

 
0.3587