Страхил Ранганов е вероятно най-лудият български милионер. От 15 години безработният мъж  спи с улични кучета, общува с духове на гигантски птици и строи приказен пост-модернистичен  замък от отпадъци. В стените на причудливата си къща Страхил  е вградил сянката на най-добрия си четирикрак приятел – кучето Муцко Едно. Самотният 68-годишен мъж живее в идеалния център на Пловдив, на хълма Бунарджика. Там квадратният метър на парцелите сега върви между 700 и 850 евро.

Екцентрикът  едва ли осъзнава, че мястото, върху което е построил причудливия си  детски  замък,  днес струва около  500 хиляди евро. Клошарът оцелява без ток и вода, и  всичко, което изкара от събирането на вторични суровини по улиците , го влага в  закупуването на цимент и вар. Строителните материали са му необходими, за да продължи градежа на къщата, от чиито стени се подават глави на кукли, вибратори, обувки, речни камъни, железария, чинии, рапани и миди.

Страхил  /или Фифито, както го наричат съседите/  отдавна е „преминал от другата страна”. Някогашният обущар живее в безконечна поредица от фантазии, свободно подскачащи бълхи и философски разговори с любимото си куче – Муцко Две. Дворното място, което обитава,  е  семейно наследство. Старата къща изгоряла преди 2 години. От нея е останала само една стая: „ Днес тя е превърната в дворцова зала  на гигантската скулптура от ненунжни вещи, която вече втора година изграждам...”, обяснява  Страхил. Върху основите на старата къща упорито строи новия си дом: въображаемо място, чиито тухли са онова, от което хората не се нуждаят.

Как един обущар  превърна главата си в клетка за орли

Преди 20 години Страхил изкарвал прехраната си като обущар: „Един ден се чална, затвори работилницата и спря да говори с хората”, разказват съседите. Елитният сега пловдивски квартал на хълма Бунарджика преди 100 години бил убежище за най-бедните. Няколко от къщите оформяли  така наречената „турска махала”, в която останали да живеят потомци на избягалите поробители. „Повечето от тях след Освобождението  се препитавали като дребни занаятчии и амбулантни търговци”, обяснява съседът на Фифито - бай Данчо, който категорично отказва да каже фамилното си име и да застане пред фотоапарата за снимка.

Самият Страхил /или Фифито/ също не обича да разговаря с непознати. Обещаваме му торба цимент. Накрая той скланя и  ни приема в  бърлогата си. Странната постройка е нещо средно между къщичка на ужасите и паянтов замък, построен набързо от деца. Отвън фасадата привлича с екцентричната, почти  барокова пищност на орнаментите: глави на чудовища, кухненска посуда, вградена артистично между камъните на зида, снимки на телевизионни говорителки отпреди 30 години, пластмасови корабчета, огледалца, играчки и керамика.

„Казвам се Страхил, това е старо българско име. Идва от Страшил и означава "онзи, от когото  се страхуват .... ”, с тези думи Фифито отваря входната врата на замъка си. Направо си е за страх – отвътре се носи непоносима смрад.

10 минути преди това съседът бай Данчо ни е предупредил, че  „Фифито е кротак, но  не се е къпал от последния дъжд”. Самотникът живеел с две улични кучета. През зимата лягали с него да  го топлят.  Като се напиел обичал да ги бие, но после им се извинявал на висок глас. Бай Данчо твърди, че бившият обущар е ненадминат Дон Жуан: „Не знам как го прави, но понякога води жени да му гостуват. Омайва ги с приказки..Стоят с него 2-3 дни и ги гони. Не обича семейния хомот...”

Фифито говори шепнешком. Изреченията му са незавършени и скачат от асоциация на асоциация: „От малък искам да съм скулптор.... черен  орел слиза от облаците... Той ме накара да построя замъка.”

/Нищо не разбираме/:  - Кой? Орелът те е накарал да построиш това чудо?

Фифито гледа хитро и отговаря: „Да, орелът... Дойде насън и ми каза да стана скулптор...” Орелът можел да чете мислите на кучетата. Когато нощем влизал в главата на Фифито, му помагал да разговаря с четирикраките си любимци.

По следите на изгубеното време

Когато бил момче,  Страхил обичал да ходи в  ателието на местен скулптор и да го гледа как работи. Не казва много неща за него. Нарича го Скулптора. Бил снажен и дружелюбен мъж...

След 60 години бившият обущар се сетил, че може да прави същото с изхвърлените от хората вещи. Започнал да смесва вар и  цимент със сюрреалистични глави от детски кукли, битови уреди и речни камъчета. Така бил изграден първият етаж... на Скулптурата: „Това не е точно замък, това е скулптура”, наставнически обяснява Фифито.

Вехтошарът от хълма Бунарджика е почти мургав, прилича на циганин. Съседът бай Данчо обяснява: „Не е мангал, даже е много начетен, едно време само книги четеше. Почерня от мизерията, не иска да се къпе, мирише вече на леш....” Фифито /или Страхил/ е всъщност милионер. Ако продаде парцела си, би могъл да живее като Рокфелер. Справка в най-голямото пловдивско специализирано издание за недвижими имоти показва, че имотът на Фифито струва между 400 и 700 хиляди евро. Ексцентрикът обаче никога не е мислил да го продава: „....защото черният орел избира да наставлява само добрите хора....”, философски заключава Фифито от висините  на  Бунарджика.

Двете Муцки

Най-добрият  приятел на Страхил е едно улично куче, което чудакът приютил в дома си преди няколко години. То носи името Муцко Две.  Днес двамата са неразделни.  

Историята на четирикраките любимци, населявали замъка на Фифито, е доста странна.  Преди половин година четириногите били две. Всяко от тях се казвало Муцко. За да ги различава, Страхил ги кръстил: Муцко Едно и Муцко Две. Първи номер  се споминал, бил отровен от съседи: „Беше  голямо красиво куче. Тъжно ми е като се сетя....”, през сълзи откровеничи Фифито. За да запази спомена за приятеля си,  бившият обущар решил да вгради тялото му в първия етаж на приказния замък: „Когато Муцко Едно умря, погребах го в стената, исках да поставя сянката му в основите на новата къща, за да не ме напуска...”

Скелетът на кучето е част от зида. Вграден в стената каменен кръст на метър и половина над земята напомня за четирикракия приятел на Фифито.

Сега единствената утеха на Страхил е Муцко Две. По думите на чудака, псето е грозничко и неугледно, но затова пък е много умно: „Само отваря шкафовете да си търси кльопане.... А вечер като си  легнем, ми разказва чудни истории... дори орелът идва да го слуша, толкова е сладкодумен...”

Муцко Две е извор на безконечни житейски истории. Поне за Страхил. Вехтошарът казва, че най-много обича да си сипе 100 грама ракия вечер и да легне с кучето, което го приспивало с чудни приказки за живота. Какви обаче, така и не разбрахме. Неочаквано Страхил прехвърли темата на разговора  към жените: „Само че Муцко Две е много ревнив. Като легна с жена тук, той ръмжи, дърпа я за гащите, казва й: махай се...” Фифито си пада по блондинки. Най-вероятно обаче последната руса красавица, навестила замъка му по погрешка, да е била куклата Барби-  главата й виси респектиращо от  кулата  на втория етаж.

(Препечатано от вестник „168 часа”,  2008 г.)